Упойка

Бях си платила за избор на екип. Те казват, че не си длъжна да го правиш, но ако не си платиш за екип, в болницата се държат ужасно с теб. Бях си избрала лекарката, която ми проследяваше бременността, защото ѝ вярвах и тя знаеше всичко за мен и бебето.

Само че бебето тръгна да се ражда по-рано от очакваното. Звънях на моята лекарка, ама се включваше автоматично съобщение на италиански. Водите ми изтекоха и мъжът ми ме закара в болницата. Правех всичко, както лекарката ми беше казала – дишането, броях си на колко време са ми контракциите, опитвах се да стоя изправена и да се разхождам.

Така се случи, че бяха празници, в болницата бяха изписали повечето родилки, нямаше планирани раждания, бяха останали само дежурните екипи. Първоначално малко ми се поскараха, че съм тръгнала да им раждам по празниците, сякаш аз съм го искала. Но като разбраха, че съм си платила за екип, посмекчиха тона. Беше ми първо раждане и исках да родя нормално, а не с цезарово. Сложиха ме на едно легло, вързаха ми някакви уреди и излязоха от стаята. Интуицията ми казваше да стана, да ходя, ама бях омотана с разни жици и маркучи и не можех да мръдна. Чувах, че имаше раждане в съседната зала и екипът беше там.

В такъв момент много те боли, чувстваш, че с единия крак си отвъд. Исках да ми сложат някаква упойка, за да понамалят болките. Акушерката само от време на време хвърляше по един поглед от вратата и изобщо не ми обръщаше внимание, защото явно беше ангажирана с раждането в другата зала. Аз имах чувството, че губя съзнание от болка. Сякаш бях излязла от тялото си е се виждах от тавана на залата как лежа на леглото, омотана в маркучи и жици. Опитвах се да дишам както ни бяха научили на курса за бременни, но тялото не ми се подчиняваше. От болката сякаш се парализираш, дишаш плитко, все едно не е въздух, а разтопено желязо. Исках някаква упойка. Но никой не ме чуваше.

По едно време апаратите, за които бях закачена, започнаха да пищят. Аз се стреснах, защото бях в едно състояние, дето не си сигурна дали си умряла или си жива, дали сънуваш, или си будна. Няколко души нахлуха в стаята. Лекарката беше в кръв, явно от другата зала, остави престилката ѝ да се свлече на пода, грабна нова престилки и ръкавици и ме преместиха от леглото в ъгъла върху стола за раждане. Това са тези столове, дето ти слагат краката на високо, а ти се опитваш да стискаш облегалката за ръцете, за да не припаднеш от болка. Бяха 3-4 души, говореха ми нещо, ама всичко ми беше като в мъгла, сякаш говореха отдалече, гласовете им все повече се отдалечаваха и отдалечаваха.

Бебето не излизаше. Лекарката се опитваше да ми натиска корема, лягаше с цяло тяло върху мен, но тя беше една младичка и слабичка - я имаше 50 кила, я не. Струваше ми се, че е студентка на стаж, която дори още не си е взела всичките изпити. Акушерката я командваше кое как да направи. Бебето още не излизаше. Цялата бях в пот, имах чувството, че се изливам отвсякъде.

Там времето тече по друг начин. Мислех си, че е минало вече едно цяло денонощие откакто ме приеха. В един момент се отказаха от естественото раждане и започнаха да ме подготвят за спешно секцио. Тогава съм се отнесла.

Започнах да чувам името си някъде отдалече, гласът се приближаваше, с много усилия на волята опитах да отворя очи, но не се получаваше, усещах, че ме шляпат по бузите. Чух плача на бебето. Ти си го познаваш. Сто бебета да реват, ти чуваш, когато започне да реве твоето. Някак си не го чуваш с ушите си, а със сърцето си и знаеш, че точно това е твоето бебе.  

Съвзех се, когато вече бях в реанимация. Бяха отнесли бебето, на мен ми бяха дали успокоителни и всичко, което исках, беше да се изключа, да минат тези няколко часа и да се събудя направо вкъщи, гушнала бебето.

Но се събудих от ужасни крясъци. В съседната стая имаше друга ромка и тя пищеше неистово. По гласа ѝ познах, че беше малко момиче. Вратите се отворени към коридорите и всичко се чува. Момичето се молеше за някакви обезболяващи. Един много спокоен глас ѝ искаше пари. Обясняваше ѝ, че упойките са скъпи. Тя се дереше, че няма пари, а гласът я съветваше да се обади на роднините си да съберат. Момичето явно бе крило бременността си. Каза, че е сама, че няма кой да събере пари. Гласът каза, че тогава няма и упойка.

Чувах пищенето ѝ, чувах как се влачи по пода, как събаря неща, имаше тъпи удари, сякаш тя си блъскаше главата в пода и в стените, за да припадне. Гласът ѝ обясни, че може да се намали цената за нея и поиска малко по-ниска сума. Момичето беше отчаяно. Молеше се, умоляваше, казваше, че е готова на всичко, само да ѝ дадат обезболяващо. Чувах риданията и стенанията ѝ. Все едно я режеха жива.

Не издържах и се опитах да се провикна, че аз ще платя за упойка. Само че след раждане нямаш сили, гласът ми беше много слаб, сама себе си едва чувах. Но шумовете секнаха, явно ме бяха чули. Очаквах да влязат, за да им кажа откъде да вземат пари от дрехите ми. На вратата се появи силует. Не можех да разпозная кой е. Чух, че вратата се затвори. После не помня нищо.

Изписаха ме след няколко дена. Насъбраха се роднини да ни посрещнат. Снимахме се пред болницата. Прибрахме си се вкъщи. Бебето си го кърмя и наддава добре. Моята лекарка още не се е върнала от екскурзията в Италия. Официалните почивни дни свършват. Утре си е нормален работен ден.

Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.