Сборник „Шарена меланхолия“ - ВИКТОРИНАТА

07 ноември 2022 година

     Учех с котката. Четях и уроците, разказвах ѝ, изпитвах я. Тя беше една малка котка, като плюшена такава. Вече бяхме станали пионери и имаше викторина долу в пионерския дом. Всяка година правеха такава викторина на различни теми. Събираха се отбори от целия регион. Градското училище беше българското, останалите училища от селата бяха смесени, а нашето беше ромското.
     Онази година темата беше за Алеко Константинов – творчество и биография. Нашата учителка, за да ни подготви, каза да си изперем и изгладим белите ризи и червените вратовръзки и да не ядем слънчоглед, за да не се изложим, защото е типично за нас, ромите, да люпим слънчоглед. В общи линии това ни беше подготовката, макар че имаше и едни изписани листове за Алеко Константинов. Много се амбицирах, научих всичко, което можах, даже научих и въпросите на моите съотборници. Накрая спечелихме първо място и ни подариха истинска футболна топка – кожена, а не гумена – и шах.
Нас винаги ни плашеха с градското училище още от първи клас. По онова време имаше строги наказания. Мен никога не са ме удряли, но помня как учителите често биеха момчетата при провинения. Казваха, че ние сме много тъпи, а че в градското училище децата са умни и чисти. Представяхме си ги като някакви богове. От време на време при нас идваше по някое дете от градското училище, някой провалил се и паднал ангел. Това бяха деца, които бяха наказани заради лоша дисциплина, лошо поведение или пък деца, които искаха да вземат по-висока диплома, за да могат да кандидатстват след основното образование. Тези деца много бързо се адаптираха в нашата среда, научаваха ромски и си изкарваха чудесно. Но от другите, които продължаваха да учат в градското училище, ни беше много страх.
     Когато стигнахме долу в пионерския дом за викторината, веднага се разбра откъде сме. Ние, разбира се, си бяхме изпрали и изгладили белите ризи и червените вратовръзки, бяхме си обули най-новите обувки, но бяхме кални, защото в нашия квартал нямаше асфалт или паваж и докато се измъкнем, бяхме се оплескали, колкото и да се пазехме.
     Беше се събрал целият град – директори, учители, родители, партийни секретари, комсомолци. Това беше събитието на годината. Викторината започна, едно момче от нашия отбор тръгна да отговаря, обаче ние бяхме първи, той много се притесни, обърка се, изчерви се, заекна, млъкна. Хората се усмихваха, шушукаха си, някои му ръкопляскаха, за да го насърчат, но детето беше блокирало. И те попитаха дали някой друг от отбора има да допълни нещо. Вдигнах ръка и понеже се бях готвила много, отговорих на целия въпрос. Всички бяха много учудени. Помислиха си, че не сме си разпределили правилно въпросите и той е отговарял на мой въпрос.
После викторината продължи и видях, че децата от градското училище съвсем не са богове. Те си бяха обикновени деца, също се притесняваха, също запецваха, забравяха си репликите, не знаеха всичко. И когато някой не можеше да отговори, винаги питаха дали някой от отбора иска да допълни, а след това дали някой от другите отбори иска. Аз отговарях на всички въпроси. Никой не можеше да повярва. Най-малко нашите учителки, които винаги ни казваха, че сме тъпи, че не знаем, че не можем. Така за първи път нашето училище имаше истинска футболна топка – кожена, а не гумена – и шах.
     Моите родители ги нямаше на викторината. Аз съм от шестчленно семейство, ние сме четири деца. Родителите ми са напълно неграмотни, никога не са ходили на училище, не знаят нито да четат, нито да пишат. Но мама винаги е уважавала училището. Винаги е ставала рано, за да ни вдигне, да ни направи закуска и изпрати на училище. Никога не сме закъснявали, бяхме като войници, но никога и никой не ме е насърчавал да ходя на училище и не ми е помагала с уроците и домашните. Просто бях будно дете, макар на нашите да им беше много трудно.
     Понеже бях будна, в детската градина ме избраха за Снежанка, трябваше да помагам на Дядо Мраз да раздава подаръците на другите деца. И аз помагах, бяха ме сложили до Дядо Мраз, той вадеше подаръците от чувала и аз ги раздавах на децата, а родителите ръкопляскаха. Всички подаръци бяха опаковани в цветни хартии и вързани с панделки. Всички деца бяха много щастливи. По едно време настана някаква суматоха зад мене. Аз носех подарък на едно дете, но с половин око успях да видя, че майка ми и учителката слагат в последния момент в празния вече чувал още един подарък. Това беше моят подарък, беше малък, не беше опакован, без панделка. Беше една малка котка, като плюшена такава.

Анче Кривнозова е родена на 24 ноември 1969 г. в Ракитово. Завършила е средно образование в родния си град.

Майка е на две дъщери. Работи към фондация „Бъдеще - Ракитово“.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ВИКТОРИНАТА...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .