Сборник „Шарена меланхолия“ - ПАЗАРЪТ В СРЯДА

28 ноември 2022 година

     Искам да кажа, че е изключително важно момичетата да мечтаят. Да могат да излязат от общността, да излязат от затворения си свят и да видят, че има и друго. Започнах тайно да мечтая, когато бях на десет и с родителите ми в сряда ходехме на пазара в Благоевград.
     Произхождам от най-традиционната ромска общност, от калдерашите или сръбските цигани, както ни знаят българите. За момчетата от нашата общност никога не е било проблем да учат. Татко е завършил средно образование, братовчедите ми се ожениха на по петнайсет, но си продължиха да ходят на училище и също си завършиха. Братята ми също учиха. Но за момичетата не е така. Съдбата на момичето е предначертана – ходи на училище най-много до осми клас, след това някой си я хареса, следва уговорен годеж, уговорена сватба, четири-пет деца и никакво право на избор. Сега аз трябваше да съм омъжена домакиня с няколко деца. Някои от моите съученички вече са баби и свекърви.
     Мама е с четвърти клас, а ние сме пет деца. Бяхме пет, вече, за съжаление, сме четири, защото единият ми брат, светла му памет, почина. Мама е от много бедно семейство, родителите ѝ се разболяват и тя на десет години е принудена да прекъсне училище и да започне да гледа домати в ТКЗС. Мама е от видинско, но заради лошото здраве на дядо, на нейния баща, се местят в Железница. Тогава мама е на дванайсет, а баба също се разболява. Мама е трябвало да поеме грижата за цялото домакинство и отново работи в ТКЗС, но вече не гледа домати, а крави. Тогава я среща татко.
     Татко е бил хубавец, желан ерген. Той е от врачанско, но е роден в Белоградчик. Заради чергарския начин на живот на калдерашите, децата са се раждали където се случи. Ние сме занаятчийски род, поправяме и продаваме бакърени съдове, калайдисваме. Живеели сме покрай реките на катуни и сме калайдисвали на хората посудата. Татко е трябвало да се включи в занаята на семейството на петнайсет, но е бил много буден искал е да учи, записал е вечерно и е завършил средно образование.
Дядо, бащата на татко, е бил много трудолюбив и уважаван човек, затова милицията му позволява да се преместят от Северозападна в Югозападна България. Тук има само няколко семейства калдераши. Когато татко среща мама, той на двайсет и две, а тя е на петнайсет. Ставала е всяка сутрин в четири, грижела се е за семейството. Оттогава, да са ми живи и здрави, са все заедно.
     И двамата ми родители са много работливи. Понеже съм четвъртото дете, някак си успях да се промуша незабелязано и да продължа да уча. Родителите ми ставаха в четири за работа и се прибираха в десет. По-голямата ми сестра трябваше да се грижи за нас, по-малките, и затова я спряха от училище след четвърти клас. Аз бях първата, която ходи на предучилищна група. Мисля, че съм второто момиче от всички калдераши в България, което завърши висше образование.
     Предучилищната беше точно срещу вкъщи и затова мисля, че на всички им беше по-лесно да ходя там, вместо да им се мотая из краката. Мама винаги е мечтаела да си имат къща и децата им да си имат дом, а да не живеят като нея цял живот чергарски и по квартири. Едва през 1989 г. им дават право на строеж в Симитли. Не им позволяват да си купят земята, но им позволяват да строят. Но в началото на деветдесетте е страшна криза, няма материали, чакаш по опашки, търсиш връзки. Мама и татко вече имат пари, бяха регистрирали фирма за строителство и хидроизолация, но нямаше материали за строеж на къщата. Сега като се замисля, благодарение на това ме изпуснаха и учих. Те до завършването ми на гимназията винаги бяха много заети, никога не са стъпвали в училище на родителска среща или да видят как съм.
      В първи клас не бях много добре, защото повечето деца вече знаеха да четат и да пишат, а аз не знаех. В класа бяха около петнайсет българчета и около десет ромчета. Ние живеехме в българската махала, там ни беше къщата, но мен ме брояха с ромчетата. Винаги сме играли всички заедно, децата не правят разлика кой е българин, кой е циганин, кой е калдераш. Винаги сме празнували всичко заедно. Едва при тийнейджърите родителите започват да им казват с кого да общуват и кого да избягват. По наше време и се обличахме сходно, тогава нямаше изкуствени мигли, нокти, джуки. За училище имахме по едни дънки, един анцуг и едни маратонки.
     Когато трябваше да се пазарува нещо за училище – дрехи, тетрадки, флумастери, нещо – се качвах с мама и татко в колата, когато в средите те пътуваха за пазара в Благоевград. От вкъщи дотам са петнайсет километра. Имахме една бяла лада комби, пълна със съдове. Тогава на пазара в сряда идваха много македонци да купуват бакърени съдове, българите вече бяха спрели да пазаруват, а македонците задължително подаряваха на сватбите.
     Ученето много ми се удаваше и след четвърти клас влязох в най-силната паралелка с английски. Само аз бях останала от ромчетата, другите деца бяха в по-слабите паралелки. След осми клас исках да уча в математическата или в английската гимназия в Благоевград. Имах само шестици, бях пълна отличничка, бях спечелила много олимпиади. Обичах много математиката, тя много ми вървеше, но обичах и английския. Но татко каза, че не може. Бях много ядосана, но той настояваше, че до осемнайсет отговорността за здравето и живота ми са негови, а след това да правя каквото искам. Тогава му се сърдех, но сега го разбирам. Родителите ми са се притеснявали кой ще ме кара до училище, кой ще ме пази, кой ще ме гледа. При калдерашите много се внимава момичето да е девствено до сватбата, да не се залюби, да не кажат хората, че е провалена. Затова компромисът беше ако ще уча, да си остана в Симитли. Така и стана. Но другите ученици ходеха на летни лагери, ходеха на зелени училища, ходеха си на гости, а мен не ме пускаха. До деветнайсет не е имало нито една нощ, която да съм изкарала извън вкъщи. Мечтаех си тайно.
     Бях на десет, когато за първи път на пазара в сряда в Благоевград видях студенти от Американския университет. Бях удивена, че има хора от целия свят, че са толкова шарени, че могат да говорят езици, да се сприятеляват и да пътуват. Оттогава започнах тайно да си мечтая един ден да мога и аз.

Маряна Борисова е действаш адвокат, завършила е право и международни отношения,

била е стажант в Европейската комисия и в Кабинета на Председателя на Европейския парламент,

работила е в Комисия за защита от дискриминация, тя е активист за младежко включване и развитие. Родена е на 4 юни 1985 г. в Симитли.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ПАЗАРЪТ В СРЯДА...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .