Братята роми

В университета никой открито не е говорил против ромите. Има си расизъм, както навсякъде, но е по-прикрит, по-интелигентен някак си. Просто без да ти го казват, те карат да се чувстваш, че не си на мястото си, че това не е за теб, че трябва да се откажеш и да си отидеш в циганската махала.

Но имахме само една наистина ужасна преподавателка. Всички се страхуваха от нея – и българи, и роми. Накрая за изпита ни беше разделила по групи. Ние в деня на изпита бяхме отишли доста по-рано, за да не би да я ядосаме нещо и тя да си го изкара върху нас. Тя пристигна точно на секундата. Влезе в залата, огледа ни изпитателно един след друг. Поздрави ни, че сме там. Не разбрахме в първия момент какво има предвид, но се оказа, че ние сме първата група, която се явява на изпита – от останалите три групи преди нас никой не се беше вестнал, всички се били уплашили и си отложили изпита за по нататък. Тя ни раздаде задачите и каза, че излиза, за да свърши „едно добро дело”. Заяви, че можем да си ползваме записките от лекциите, но че ще разбере, ако някой е преписвал. Разбира се, никой не смееше да си погледне записките. Всички започнаха да пишат. А аз бях напълно блокирал. Мисълта ми беше в ступор.

Това беше единствената преподавателка, при която не съм пропускал нито една лекция или упражнение. Жив-умрял, зарязвах всичко и отивах. Беше изключително строга и взискателна. Разбираше си от работата, но имаше ужасни нагласи. Имах чувството, че мрази циганите от дъното на душата си и прави всичко възможно да ме унижи, да ме вбеси, да ме накара да се откажа от следването и да напусна университета. Лекциите ѝ бяха много интересни, изключително полезни. Беше ясно, че не е някакъв книжен плъх, а си разбира от работата. Изпращаше ни предварително материали по имейлите, за да се подготвим. Ние ги разпечатвахме, а тя минаваше и се разписваше върху тях. Ако не събереш подписите, не те допуска до изпит.

Тя е човекът, който ме е вбесявал в университета, изкарвал ме е от кожата ми. Понякога ми е идвало просто да я удуша. Ако е имало моменти, когато съм искал да захвърля всичко и да се откажа, те са заради нея. Имах чувството, че не просто ме пренебрегва, а ме мрази, презира ме. Никога не забелязваше, когато вдигах ръка, никога не ме е похвалила за нещо, никога не ме включваше в дискусиите. Често говореше много ехидно за „братята роми”. Даваше различни примери и обясняваше как „братята роми” правят това и онова – раждат малки, на ходят на училище, имат лоша хигиена, не разбират от добра музика и т.н. Когато казваше „братята роми”, правеше знак с ръка сякаш гепи нещо или сякаш нямаш нищо в главата. За нея съществувах, само когато ставаше дума за „братята роми”. Тогава ме гледаше право в очите. Предизвикваше ме. Искаше да си тръгна, да се откажа. Едва ли не очаквах да започне да вика „циганите на сапун” и студентите да започнат да скандират заедно с нея.

По време на занятията всеки път различни студенти се представяха – казваха откъде са, какви са семействата им, къде живеят, с какво се занимават, какви са интересите ми. За мен така и не остана време да се представя. Май само за мен не остана време по време на учебната година.

 Но в края на годината вече нямаше как да не ми даде думата, защото всички защитавахме публично курсовите си работи. Много се бях готвил, имах презентация и всичко. Станах и първо заявих, че аз съм ром и че не се срамувам от това, че ромската култура дава много поводи за гордост, споменах някои от най-успешните роми в различни сфери. Говорех на студентите и усещах погледа на преподавателката как се опитва да ме нареже на парченца като с меча на Вейдър. Не я виждах, защото ми беше в гръб, но лицето ѝ се оглеждаше в погледите на студентите, които бяха пребледнели и се опитваха да избягват както мен, така и нея. Сякаш всеки си беше избрал по една точка от стената и се опитваше с цялата си воля да се взира в тази точка, за да не би по случайност да погледне преподавателката и да срещне очите на горгона Медуза. Но на мен ми беше паднало пердето. Бях решил, че песента ми е изпята и че тази работа със следването няма да се получи. Поне можех да си кажа открито какъв съм и какво мисля… Направих си презентацията и си седнах, защото нямаше никакви въпроси. Никой гък не смееше да каже. Бях готов вече да си събирам багажа и да си се прибирам, смятах, че никога няма да го взема този изпит и със следването ми е свършено. Каквото било - било.

След изпита преподавателката ме привика в кабинета си. Беше се върнала от онова „едно доброто дело” дето беше отишла да го върши. Смятах, че вече съм си сложил главата в чувала и нищо не ме притесняваше вече. Беше ми едно леко на душата, безгрижно, даже май си тананиках някаква мелодия.

В кабинета разбрах какво е „доброто дело” – вътре имаше едно малко ромско момиченце, което стоеше кротко на стола в ъгъла като кукла, облечена в нова рокля. Само черните му очички грееха. По-късно разбрах, че преподавателката винаги взима у дома си за празниците циганчета от сиропиталището в съседното село. В кабинета тя се държа като съвсем друг човек. Стисна ми ръката, каза, че е много горда с мен, за това, че съм се разкрил, поздрави ме за работата ми, каза, че ме очакват много успехи и че трябва да продължавам да се боря.

После замълча. Погледна ме право в очите. Каза ми, че съм направил нещо, което тя никога не е имала куража да направи. И аз чак тогава осъзнах за „братята роми”, макар че казват, че ние веднага ги усещаме тези неща с червата си.  

Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.