СТРУКТУРНИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА В БЪЛГАРИЯ ПРЕД ПРИЛОЖИМОСТТА НА ТЕОРИЯТА ЗА ЦЕННОСТНИТЕ ПОЛЯРНОСТИ НА ДЕМОКРАЦИЯТА
Венелин Л. Стойчев
Резюме
Статията представя резултатите от пилотно емпирично проучване, фокусирано върху приложимостта в съвременна България на теорията на Уилям Бене за ценностните полярности на демокрацията на ниво организации. Пилотното проучване сравнява три типологично различни организации – средни училища, нестопански организации и фирми в сектора на дигиталните услуги. Резултатите от апробацията на подхода за управление на полярните двойки демократични ценности разкриват, че днес у нас съществуват огромни дефицити на въведени демократични практики и на ниво организации. В същото време участниците в проучването изразяват едновременно: 1) стремеж към демократизация на вътрешноорганизационния живот и 2) резерви към ефективността и ефикасността на демократичните подходи при управлението на техните организации. Докладът привежда аргументи в подкрепа на тезата, че подходът за „управление на ценностите на демокрацията” е изключително релевантен на демократичното развитие на изследваните организации, но че петте двойки демократични ценности на Бене по-скоро не се разпознават в българския социокултурен контекст като релевантни ценностни полюси, между които организациите се придвижват периодично. Пилотното проучване стига до заключението, че не толкова „осъзнатото управлението на ценностите”, а овластяването на участниците, конкурентната среда и системата за взаимен контрол и властови баланс са предпоставки за демократизация на изследваните у нас типологично различни организации.
Ключови думи: демокрация, организации, училище, гражданско общество, реформи
JEL: I1, I3, Z1
Увод
Уговорената за пролетта на 2024 г. ротация на премиерите у нас се провали. Съпътстващите този процес разкрития и обвинения за корупция и криминални зависимости на най-високо ниво във всяка една от видовете държавни власти, насрочването на поредните предсрочни парламентарни избори, които не дават особено големи предварителни надежди за сформиране на стабилно парламентарно мнозинство, което да излъчи устойчиво правителство; ценностното разделение в обществото, чувството за несправедливост, нарастващите неравенства (на шансовете), засилването на антидемократичната и антиевроатлантическата реторика и т.н., и т.н. са само малка част от примерите за събитийна проява на макроструктурни социални процеси, които ерозират обществената вяра, че демокрацията по принцип притежава институционалния капацитет да се справя ефективно и ефикасно с предизвикателствата, пред които е изправено съвременното българско общество. Скорошни емпирични проучвания[2] оголват остри напрежения между демократичната идеология и практикуването на демокрация у нас, провокирани от структурни особености на модернизацията в Централна и Източна Европа. Разбира се, предизвикателствата пред ценностите и практиките на демокрацията не съществуват само у нас и не са възникнали от вчера. Уйлям Бене е сред тези съвременни американски теоретици и практици на демокрацията, които упорито продължават да привеждат емпиричните свидетелства в подкрепа на тезата, че демократизацията на семействата, общностите, организациите и обществата има по-голям потенциал за ефективно и ефикасно социално и личностно развитие, облекчаване на страданията и потисничеството, насърчаване на изобретателността и социалната кохезия от всички известни ни алтернативи. Според теорията на У. Бене за полярностите на демокрацията съществуват пет двойки от ключови полярни демократични ценности. Тези общо десет базисни демократични ценности са взаимообвързани и неразделими в пет полярни двойки, но между тях съществува неотстранимо вътрешно напрежение. Това напрежение няма как да бъде преодоляно, без да бъде унищожена самата полярна ценностна двойка, а това би засегнало и най-дълбоката същност на демокрацията като човешка практика. Не би могло да бъде намерен и някакъв баланс, равновесна точка между противоположните ценности, защото ценностните противоречия на демокрацията акумулират енергия за организационно, общностно или обществено развитие. Но доминиращата в модерните общества парадигма за провеждане на (публични) политики обикновено включва идентифициране на причините за значими обществени проблеми, изготвяне и реализиране на план за преодоляване на тези причини (времеви график, бюджет, процедури, разпределяне на институционалната отговорност, съгласуване, кампания за обществено осведомяване, нормативни промени, ако е нужно, мониторинг, финална оценка и т.н.). През призмата на теорията за полярностите на демокрацията този подход на провеждане на политики за разрешаване на проблеми, свързани с която и да е от петте полярни ценностни двойки, макар и да работи в краткосрочен план, е неефективен в дългосрочен план и генерира както обществена резистентност към реформите, така и недоверие към ценностите, институциите и упражняването на демокрация. В резултат на това големи групи от обществото се оттеглят от гражданска и политическа активност и се образува порочна низходяща спирала, защото без активно гражданство демокрацията е уязвима от злоупотреби, корупция, властови дисбаланс, потисничество и пр. У. Бене настоява, че когато управленските решения са базирани на привилегироването на която и да било ценност от дадена полярна двойка за сметка на пренебрегването или пълното отричане на кореспондиращата ѝ (но преживявана обикновено от позициите на всекидневието като противоречаща) ценност, обществото започва да изпитва склонност към ценностно разделение, насилие, хаос, аномия, социална дезинтеграция. Колкото по-дълго продължават тези процеси и колкото по-силно засягат големи обществени групи, толкова повече се генерира разбираем обществен натиск за придвижване на управленските политики обратно по посока на мерки, които се основават на пренебрегнатата към момента демократична ценност, която се възприема като решение на проблемната актуална обществено-политическа ситуация. Така се възпроизвежда една естествена безкрайна осцилация между двата ценностни полюса на всяка една от петте полярни двойки, която Бене (следвайки Бари Джонсън[3]) изобразява графично със знака за безкрайност (лемниската). Каква е алтернативата? Според теорията за управление на ценностите на демокрацията, чрез гражданско образование, овластяване, социално включване, публични дискусии, развитие и непрекъснато усъвършенстване на системите за властови баланс и взаимен контрол, чрез гарантиране на свобода на медиите и на върховенството на правото, чрез развитие на институциите на представителната и на пряката демокрация, гарантиране на честни и свободни избори и т.н. е възможно осцилацията между неотстранимите и противоречиви ценностни полюси на демокрацията да не представлява хаотично лутане, а да е осъзнато и направлявано обществено придвижване в името на постигането на значими социални резултати. Целта на управлението или повдигането (leverage) на придвижването между полюсите на ценностите на демокрацията е обществата, общностите, организациите, неформалните сдружения, семействата, дори и отделните индивиди да максимализират позитивите и да минимизират негативите от политиките/мерките/решенията/институционалните структури и т.н., основани на която и да е от петте двойки демократични ценности.
Дотолкова, доколкото днес и у нас сме свидетели на проявите на симптоми за лошо управление на ценностите на демокрацията (политическа криза, остро ценностно противопоставяне в обществото, оттегляне на големи групи граждани от политическа и гражданска активност, корупция, злоупотреби и т.н.), вярвам, че е обоснована емпирична проверка на приложимостта на теорията за полярностите на демокрацията у нас. В два други доклада наскоро вече представих резултатите от анализ на потенциала на теорията на У. Бене за полярностите на демокрацията 1) да служи като референтна рамка за по-добро разбиране на предпоставките за провала на ротацията на премиерите от пролетта на 2024 и за 2) преподаване на гражданско образование в училище. Настоящият анализ представя резултатите от пилотно емпирично проучване на приложимостта на теорията за полярностите на демокрацията към три типологично значими организации – средни училища, граждански обединения и фирми за дигитални услуги. През пролетта на 2024 г. бяха организирани и проведени общо осем фокус-групови дискусии с по 9-13 участници всяка (три дискусии с ученици на 16-19 години от София, голям град и малък град; една дискусия с учители от цялата страна; две дискусии с представители на граждански организации – една в София и една в страната и две дискусии с представители на фирми за различни дигитални услуги – една дискусия в София и още една в страната). Разбира се, важно е да се апробира приложимостта на теорията на Бене за полярностите на демокрацията на национално, областно и общинско ниво; към различни като големина, сфери на дейност, структура на собствеността и бизнес култура икономически субекти; към различни публични институции, медии, политически партии, религиозни общности; към организации, които работят в областта на науката, изкуствата, спорта и т.н., но това ще са задачи за бъдещи изследвания. Тук се фокусирам само върху училищата (заради прехода към пълнолетие и активно гражданско включване), към гражданските организации (заради значението на гражданското общество за демократичното развитие на държавата) и към бизнеси, фокусирани върху дигиталните услуги (за да бъде проверена хипотезата дали, как и доколко технологиите допринасят за демократизацията на организациите).
Веднага трябва да кажа, че емпиричното проучване потвърди предварителните очаквания за мощна доминация на нагласите, според които „у нас няма и никога не е имало истинска демокрация”, „имаме само имитация на демокрация”, „демокрацията ни е фасадна, като властимащите вече дори и не се опитват да се преструват, че играят по правилата на демокрацията”, „изборите са купени и манипулирани”, „корпоративният вот и зависимите хора решават вместо нас”, „държавата е завладяна” и „се управлява от задкулисни договорки”, „чужди посолства”, „бивши ченгета” или „мутри, преоблечени в костюми и вратовръзки”. Все пак, повечето от участниците в проучването са съгласни, че „състоянието на нашата демокрация не ограничава чак толкова много свободите ни както в Северна Корея, Китай или Русия”, но в същото време присъстват ясно изразени гласове, според които Китай, Русия или „други форми на здраво управление”, притежават по-голям потенциал да се противопоставят и да се справят с „разложението на Западния свят”, което тук се асоциира с „алчност”, „егоизъм”, „лицемерие”, „морален упадък”, „корупция”, „разврат”, „джендъри” и др. Във всички дискусии, включително и в дискусията с учителите, но особено силно в дискусиите с учениците, бяха отправяни откровено фашистки и нацистки послания под общия знаменател, че „само силна ръка може да наложи ред в обществото ни и да възстанови спокойствието и справедливостта”. Същевременно в нито една от дискусиите не беше изразена категорично или пък убедително отстоявана позиция, която да вижда преодоляване на актуалната политическа и обществена криза с някакви демократични средства. Включително и участници в дискусиите, които се декларират като „убедени демократи”, са силно разколебани, че „ние имаме капацитет сами да се справим със симбиозата между организирана престъпност и държава”. Затова за тези хора е изключително важна външната подкрепа за реформите у нас в сфери като „върховенството на правото”, „правосъдната реформа”, „реформите в службите” – „Европа и светът трябва да разберат, че завладяната ни държава не е само наш проблем, а и техен и да престанат да си затварят очите и да подкрепят приятелчетата на Путин” и т.н. Като общо правило във всички дискусии доминираше едно минорно фоново настроение за безперспективност на демокрацията на национално ниво, независимо от ценностните нагласи на участниците.
Но докато тези песимистични нагласи към функционирането на демокрацията на национално ниво бяха по-скоро очаквани заради данните от предходни изследвания и актуалната политическа криза, то дискусиите върху основната тема на проучването – демокрацията вътре в организациите – бяха в съвсем различен емоционален регистър на остра критика, преминаваща в гняв и дори ярост. Макар при дискусиите с ученици винаги да имаше по няколко души, които изразяваха мнението, че училищата предоставят достатъчно много демократични възможности на учениците да участват в училищния живот чрез ученически съвети, ученически парламенти, участия в педагогическите съвети, срещите на настоятелствата и др., тези мнения веднага провокираха остра реакция от страна на останалите участници, че тези форми за „демократично включване” обикновено се изчерпват с „организирането на Коледен базар, където ние изготвяме картички и готвим, родителите ни пазаруват, а накрая директорката дори не ни и пита за какво да бъдат похарчени парите”. При нито една от трите фокус групови дискусии, в които участваха младежи от общо девет училища на различни населени места никой не успя да назове практика на „демократично участие” отвъд Коледните базари. Навсякъде имаше отделни ученици, участвали в различни граждански инициативи като доброволци, но това никога не е било свързано с училищния живот, освен „една оборка, при която трябваше да събираме разни боклуци от района около училището, без да сме цапали ние”. Включително и участието по проекти като по програма Еразъм, спортните първенства и олимпиадите не се възприемат като демократично участие, защото „никой не ни пита нищо, когато проектът се изготвя” и „учителите си избират любимците, които да участват, а не го решаваме учениците”. На този фон не е учудващо, че в рамките на дискусиите учениците генерираха изобилие от идеи за инициативи, които биха организирали, но предложенията за реализация на тези идеи обикновено се свеждаха до констатацията, че „трябва някой самоотвержен учител да се включи, да поеме инициативата и да ни раздаде задачите, за да стане нещо на практика”, защото, „ако ни оставят ние сами да се разберем, ще се изпокараме и до никъде няма да стигнем”. В нито една от трите дискусии с ученици, в които участваха близо трийсет младежи, не се появи идея за друга процедура за вземане на решения освен гласуването с обикновено мнозинство (макар и през интернет приложение). Според силно доминиращото мнение сред самите ученици причината за това състояние на нещата е, че „учениците сме пасивни, апатични и просто не ни се занимава”.
Тезата за апатията на съвременните ученици се възпроизведе и на фокус-груповата дискусия с учителите в много детайли, отсенки и конкретни примери. Преобладава мнението, че „нормативната уредба предоставя достатъчно много възможности за демократично участие на учениците, но просто няма кой да участва”, а един човек „не можеш с наказания да го накараш да бъде свободен”, че „съвременните деца са презадоволени, получават всичко наготово” и затова „не са свикнали да проявяват активност за нищо”. Дискусията с учители разкри, че зад констатацията, че „учениците са такива, каквито са” се крият много потиснати обвинения към обществото, медиите, родителите и самите ученици, свързани с упадъка на нравите, лошата дисциплина, апатията, дезинтересоваността, злоупотребата с алкохол и наркотици, криминалните прояви и т.н. В същото време въпросите за демократичното участие на самите учители в училищния живот, въпреки модераторските усилия, бяха отклонявани от три мощни основни течения. Първо, учители заскобяваха веднага фокуса върху училището и започваха да говорят за демократичните права на всеки български гражданин да избира, да бъде избиран, които се отнасят и до учителите. Втората типологична реакция е на този въпрос да се отговори, че „училищата са деполитизирани”, в тях „няма място за политика” и затова такива въпроси няма как да бъдат задавани на учители. Третото основно течение отнася темата за демократичното участие на учителите в училищния живот към проблемите, свързани с претовареността на учителите, огромната бюрокрация, честите промени в законите и подзаконовите актове, изобщо – административният натиск, който явно се възприема като „демократично участие” и всъщност „ни пречи да си вършим основната работа, а тя е да учим децата Ви”. На това място съм длъжен да представя и още едно мнение на учителка от страната в предпенсионна възраст, което не беше подкрепено открито от нито един друг участник в дискусията с учители, но е индикативно и не предизвика сериозен отпор. Според тази учителка, „училището е и трябва да бъде консервативна институция със строга йерархия, където е ясно кой какви отговорности и какви задължения има”. В онзи контекст посланието на изказването е, че в училището няма и не трябва да има място за демокрация - мисленето в термините на „отговорности и задължения”, а не на отговорности и права не изглежда като грешка на езика. Но разбира се, това е само пилотно проучване за проверка на изследователския инструментариум и резултатите имат статут единствено на обосновка за допълнителни изследвания.
Данните от дискусиите опровергаха и друга предварителна хипотеза – очакването, че ще има съществени разлики между структурата на отговорите за демокрацията в организациите при учителите и представителите на гражданския сектор и бизнеса (заради темата за участие в дискусиите бяха поканени служители и експерти, а не собственици на бизнеса, директори и управители). Но участниците от бизнеса бяха изключително единни и гласовити в посланието си, че „за никаква демокрация не можем да говорим” в организациите им, че „никой не те пита за нищо”, че „шефовете те възприемат като разширение към клавиатурата”, че се обръщат към теб „само тогава, когато има проблем, през останалото време изобщо не съществуваш”. Теренната работа се състоя наскоро след 8 март, но споменаването на този празник в хода на дискусията само още повече засили критиките към света на бизнеса днес в България, защото „няма по-голямо унижение от това да си жена”, „никой не те възприема като човек с мнение, ценности и интереси”, „това е залегнало и в езика – когато някоя жена прояви претенции или изрази позиция, началникът я пита защо се прави на мъж”. Преобладаващите нагласи на участниците в пилотното проучване от неправителствени организации също потвърждават наблюдението, че в организациите им „няма демокрация”, че като цяло мнението им „не се търси и не се зачита”, че им се възлагат задачи, без да им се обяснява смисъла, че „микроменажирането им връзва ръцете”, а проявите на инициативност се санкционират. Ако все пак има ниво, на което преобладаващата част от участниците във всички дискусии са съгласни, че има демокрация, това е семейството. Както всички ученици, така и възрастните участници като цяло твърдят, че в семействата им въпросите се обсъждат, мненията се зачитат и решенията се вземат с консенсус още от най-ранната възраст на децата. Изключение от тази тенденция са няколко ученици от по-заможни семейства, които посещават частни училища. Такива ученици са по-склонни да твърдят, че са „длъжни да се подчиняват на родителите си”, докато „живея в тяхната къща” и „нашите ме издържат и ми плащат образованието”.
Всичко казано дотук потвърждава в много голяма степен предварителното очакване за демократични дефицити на ниво организации у нас. Но дали теорията на У. Бене за полярностите на демокрацията притежава евристичен потенциал да обясни и да преодолее тези дефицити, според участниците в проучването? Теорията за полярностите на демокрацията разглежда пет двойки от взаимно зависими ценности (Benet, 2006). Това са свобода и (легитимна) власт (freedom and authority), справедливост и (съдебна) процедура (justice and due process), разнообразие и равенство (diversity and equality), човешки права и отговорност към общността (human rights and communal obligations), участие и представителство (participation and representation). За целите на този доклад ще се спра само на една от петте двойки полярни ценности, които Бене разглежда: „свобода”-„власт”, защото свободата е най-разпознаваемата демократична ценност, макар че на дискусиите бяха обсъдени и петте двойки от полярни ценности.
Според теорията на Бене, базисните позитивни аспекти на „свободата” са свързани с „овластяването на индивидите”, базисните позитивни страни на „властта” препращат към „защитата на всички от негативно въздействие” и съответно негативните проявления на „свободата” препращат към ограничаването на свободата на другите, а на „властта” – към злоупотребите с власт и силовото налагане на решения. Така „по-високата цел” на преднамереното управление на тази полярна двойка е свързана с едновременното насърчаване на индивидуалната инициативност и гаранциите за личната сигурност. Резултатът от неразпознаването на тази ценностна двойка като „полярност за управляване” и подменянето ѝ с „проблем за разрешаване” клони към засилване на проявите на „безотговорност и доминация” от страна на овластените.
Тук е мястото да споделя, че мнозинството от участниците и в осемте фокус-групови дискусии веднага се разпознаха в тази ценностна опозиция, макар и да имаше известни резерви към адекватността на използваната терминология. При учениците свободата е важна декларирана ценност както на ниво училище, така и в живота като цяло и се мисли през възможности за участие в а) структурирането на учебния живот („от колко до колко да сме на училище”, „колко да продължават часовете”, „как да са подредени класните стаи” и др.), б) в съдържанието на изучавания материал („изобщо не дискутираме темите, които са важни за нас”, „учим неща, които да забравим след изпита”, „учителите нямат време да отговарят на въпросите ни, защото часът свършва, а те гонят някаква измислена програма”), в) в извънкласните мероприятия („дойдох в това училище, защото ми бяха казали, че има много проекти, но то няма нищо – другите ходят на зелени, бели и сини училища, а ние само зубрим”; „след часовете заключват двора и не ни позволяват да влизаме и да играем”, „искахме да направим клуб по шах, но те направиха клуб по музика” и др.). При този начин на мислене обратното на свободата не е ценността на „властта” или „авторитета” (това, което в оригиналната теория на Бене на английски език е authority), а е дисциплината/редът. Много от участниците в дискусиите се оплакват, че лошата дисциплина на някои отделни ученици, която не се санкционира от страна на учителите, пречи на останалите да чуват и да разбират какво се преподава. В този смисъл, на ниво отделен час управлението на тази ценностна полярна двойка се свежда до умението на учителя да балансира между свободата за изява на учениците и поддържането на дисциплината, когато „свободата прерасне в свободия”, по думите на самите ученици. На ниво училище тази полярност се асоциира с баланса между по-малките и по-големите ученици, с достъпа до ограничени ресурси като игрищата, спортните принадлежности и т.н.
При учителите, включили се в проучването, свободата в училище е ценност най-вече заради възможността да бъдат използвани различни подходи и методи за преподаване, да бъдат избирани подходящи помагала, да могат да се разместват занятията от учебната програма спрямо начина на работа на съответните класове и ученици. Тук authority се интерпретира като „стандарти за качество”, „правото на всеки за достъп до образование”, „единни държавни изисквания”, „оценяване на постиженията през резултата” и т.н. Както и при учениците тук authority е по-скоро рамката, която удържа възможностите за изява на личната свобода и въпросът дали тази рамка трябва да съществува изобщо не стои. Важният въпрос е колко гъвкава, колко пластична трябва да бъде тази рамка, за да може хем да дава свобода на учителите, хем да гарантира минимални стандарти за качество на образованието. Като цяло учителите от дискусията смятат, че в България свободата на учителите е „меко казано твърде ограничена”, бюрокрацията е „изключително обременяваща”, „МОН третира учителите като слабоумни” и затова те трудно успяват да адаптират материала спрямо „нивото и темпото на съответния клас”. Като общо правило, учителите упорито избягват да говорят за участието си в управлението на училището и настояват, че това е отговорност на директорите.
Представителите на бизнеса и на гражданските организации са най-категорични в своето убеждение, че ограничаването на свободата и инициативността им чрез „микроменажиране”, „раздаване на задачи без контекст”, „управление през заповеди”, „непрекъснатата поднадзорност” и т.н., и т.н. са част от инерцията на „соцкултурата”, която възпрепятства ефективността и ефикасността им и в края на краищата не е от полза за организациите, в които работят, защото води до „неравномерна натовареност на служителите”, „вътрешни напрежения”, „неефективни решения”, „дублиране на задачи” и пр. Тук отново authority се асоциира по-скоро с границите, с рамка, но разбрана като административна рамка, като процедури, като процеси и като натовареност, при които „началниците най-накрая да разберат, че тук не сме се събрали да се дебнем кой кога се е върнал от обедна почивка, а да вършим някаква работа заедно”. Ето защо балансът на ниво достъп до информация се търси в това „да знам достатъчно, за да мога да си свърша работа, но без да ми губят времето с ненужни факти, инструктажи и обучения, които не ме засягат”; на ниво работно време балансът е в констатацията, че „ако ме оценяват на часове, изобщо не ме насърчават да оптимизирам работата си – по-добре да инвестирам днес 5-6 часа, за да си направя темплейта и през следващата година да пестя с това по 5-6 часа на човек всяка седмица, отколкото да не ме оставят да си поема въздух и да бъцкам по клавиатурата като калинка” и др.
Категоричният извод от пилотното проучване е, че ценностната опозиция „свобода” – „власт/ред/авторитет” се възприема като изключително релевантна на актуалната ситуация у нас на ниво организации, въпреки нюансите в разбирането за authority, които не променят смисъла. Безкрайното движение между двата ценностни полюса, които У. Бене изобразява с лемниската, също в известна степен отговарят на практическия опит на участниците във фокус-груповите дискусии. Съществува ясно осъзнаване както на предимствата за организациите, които двете ценности от тази конкретна полярна двойка носят, така и негативните ефекти, които се проявяват, когато едната ценност е пренебрегната за сметка на другата (лоша дисциплина в училище, пасивни служители, демотивирани учители, текучество, напрежения с родителите, клиентите, колегите и т.н.). Ако за Бене ключовият проблем при управляването на осцилацията между полюсите на ценностите на демокрацията е подмяната на „полярност за управляване” с „проблем за разрешаване” (по инерцията и логиката на „доминиращата парадигма” за провеждане на публични политики), а изследването регистрира развито самосъзнание за взаимната обвързаност между freedom и authority у участниците в пилотното проучване, то тогава с още по-голяма острота се налага въпросът защо срещаме толкова сериозни проблеми при упражняването на демокрация на ниво организации у нас.
У. Бене разработва с помощта на съмишленици специална „полярна карта”, за да овласти участниците и за да улесни процеса по ефективно прилагане на теорията за полярностите на демокрацията за целите на организациите, общностите, обществата. Картата се състои от четири квадранта, които отразяват съответните позитивни и негативни следствия от реализацията на мерки и политики, основани на всяка една от десетте ценности на демокрация, групирани в пет полярни двойки. Целта на картата е членовете на дадена организация/общност/сдружение да могат заедно да дискутират степента на демократизация на тяхната институция към съответния момент, да изяснят ценностните основания на политиките, които защитават (и на страховете от ощетяването на ценностите, на които държат), да изработят „индикатори за ранно предупреждение”, които навреме да сигнализират при възникването на процеси, които биха могли да възпрепятстват демократичното развитие на организацията и да изготвят съвместно „екшън план” със съответните мерки, отговорности, бюджет и времеви графики за умело управление (или „повдигане” - leverage) на всяка конкретна двойка от полярни ценности. На практика този процес по „повдигане” може да отнеме дни, седмици и дори месеци, когато става въпрос за големи глобални организации. За целите на апробацията на теорията в български условия във всяка една от осемте фокус-групови дискусии по настоящото проучване бяха извървени стъпките за работа с „полярната карта”. Емпиричното проучване привежда свидетелства в подкрепа на тезата, че на ниво идентифициране на проблемите пред демократичното развитие на дадена организация и на ниво разпознаване на полярните ценностни демократични двойки, които стоят зад дадени управленски мерки теорията за полярностите на демокрацията в много голяма степен съвпада с нагласите на участниците в това пилотно проучване, но има сериозни културни разминавания при прилагането на теорията за целите на идентифициране на актуалното състояние на организацията и за управлението/повдигането на безкрайната осцилация на организацията по кривата на лемнискатата между двата полярни полюса. Ще изброя като генерални тенденции само основните несъответствия, които проучването идентифицира и за които имаше симптоми още при дълбочинните интервюта, посветени на гражданското образование[4].
На първо място, в нито една от фокус групите, включително и на дискусиите с ученици, нямаше проблем с разпознаването и назоваването както на позитивните така и не негативните употреби на двете ценности от полярната двойка freedom – authority: участниците имат ясно съзнание, че свободата дава простор за личностна изява и креативност, но може да прерасне в „свободия”, а редът/властта/дисциплината са нужни, за да се упражнява свободата, стига да не премине в тирания, потисничество или „казарма”, по думите на участниците. В този смисъл тук няма абсолютно никакъв проблем с „виждането” на полярността и бъркането ѝ с „проблем за разрешаване”. (Това вероятно се дължи и на честата необходимост от акцентиране върху „свободата” или „властта” на ниво организации).
Второ, при тази ценностна двойка аналогията с лемниската е по-скоро подвеждаща, защото участниците в дискусиите възприемат властта/авторитета/реда не като ценност, която остро противостои на свободата, а като необходимо предусловие за упражняване на свободата. Ученици настояват, че най-свободни се чувстват в часовете, в които има най-ясни и спазвани правила; експерти от бизнеса привеждат примери, че са най-креативни, когато средата е най-структурирана и правата и задълженията им са ясни, в рамките на конкретни граници и т.н. Ето защо тук по-скоро е валидна аналогията за форма и съдържание, отколкото за „вдишване и издишване” – колко гъвкава, колко адаптивна ще е формата, за да позволи съдържанието да се променя, без да се разлее.
Трето, като продължение на предходното, изследването показва, че freedom – authority не се възприема като „дилема”, „противоречие”, „ценностна опозиция” според доминиращите нагласи на участниците в дискусиите, за които реалните противоречия са по-скоро между „лични свободи” срещу „политически свободи”, на „частен живот” срещу „обществен живот”, на участие в изготвянето на правилата на играта и участие в самата игра и др.,
Четвърто, от горното следва, че на ниво участие в определянето на правилата на играта „гледната точка на другите е важна”, но на ниво участие в самата игра „си длъжен да гониш победата”, „трябва да накараш другите да играят твоята игра”, „няма място за милозливост” и т.н., ”защото се губи смисълът на състезанието”. Така учениците настояват, че докато се взема решение „дали на спортния празник ще се играе футбол, волейбол или шах” е важно да има демократично участие, но „по време на мача трябва да гониш с всички сили победата за своя отбор”.
Пето, аналогиите на придвижването по кривата на лемнискатат с вдишването и издишването, с почивката и активността също са нерелевантни според данните от проучването, защото човек не може едновременно да вдишва и да издишва, но една организация не само, че може, но обикновено и го прави. В нито една от типологично различните видове организации – училища, НПО, фирми за дигитални услуги – няма наблюдения от участниците, че организацията като цяло се движи във времето по кривата на лемнискатата. По-скоро учители, ученици, активисти и експерти свидетелстват за множество, едновременно протичащи и балансиращи се взаимно осцилации между двата полюса: ученици настояват, че условие да отидат на екскурзия (проява на свобода) е да нямат забележки за дисциплина (проява на контрол); експерти споделят, че гъвкавото работно време и работата от вкъщи (свобода) са на цената на още по-строг контрол върху спазването на работното време през другите дни и т.н. В същото време упражняването на повече власт/авторитет/контрол върху едни отдели или класове често се използва като властови ресурс, който да компенсира делегирането на свобода на други.
Шесто, при тези властови игри в организациите осцилацията не е просто между двата ценностни полюса, а между констелация от ценности, защото учениците напълно осъзнато споделят, че „договарят” повече свобода срещу а) дисциплина („ако сме кротки в час, няма да имаме домашно), срещу б) академични постижения („ако изкараш висока оценка на олимпиада, можеш да не се явяваш на изпит”), срещу в) публичност/ медийни изяви („директорката много ще хареса, че ще ни дават по телевизията и ще ни разреши да отсъстваме заради мача”) в зависимост от предпочитанията на учителите. Учителите дават също толкова изобилни примери за козове при преговорите за базирани на ценности мерки и в другата посока.
Седмо, като продължение на горното, проучването открои много ясно развито съзнание за двойна игра у всички участници, включително (може би е редно да се каже най-вече) при учениците. Ученици договарят свободата си да отсъстват от часове с аргумента, че трябва да се готвят за състезания или олимпиади, на които „ще защитават честта на училището”, служители договарят хоум офис с аргумента, че малките деца боледуват и „не бива да разнасят вируси във фирмата”, граждански активисти договарят гъвкаво работно време, за да могат да вземат участие в „инициативи, които се провеждат късно вечер, след края на работното време и ако присъствам, нарушавам трудовото законодателство, защото съм по работа и организацията може да бъде глобена” и т.н., и т.н. Разбира се, всички тези аргументи се споделят с голямо намигване, но са индикативни за съзнанието за необходимостта от „превод” на личните интереси на езика на „общия интерес”, в случая - на интереса на организацията.
Осмо, при вдишването и издишването, активността и почивката намирането на равновесна точка на покой е невъзможно, докато при организациите динамичният баланс между ценностите на свободата и властта/авторитета/контрола е напълно постижим и това не само, че не спира, а насърчава демократичното развитие на организацията. Според участниците в проучването тук въпросът е за ясните граници и формалните правила, а не за характерологичните особености на ръководителите („типовете мениджъри”), без разбира се да се пренебрегва важната роля на тези особености.
Така стигаме до въпроса за практическия потенциал на теорията за управление на ценностите на демокрацията да допринесе за демократизацията на типологично различните организации, които са във фокуса на настоящото проучване. Теорията на Бене стъпва на подхода на Бари Джонсън за управление/повдигане на полярности в света на бизнеса и международната политика. Джонсън развива подхода си като консултант на различни фирми и институции, включително на Американската агенция за международно развитие и американското министерство на отбраната. Управлението на полярни двойки като „стабилност и развитие”, „централизация и децентрализация”, „стандартизация и персонализация”, „глобализация и локализация” и т.н. в света на международните корпорации, международните институции, външната политика и др. притежава практически приложим потенциал за преодоляване на конфликти, оптимизация на работата, по-добра вътрешна и външна комуникация, мотивация на екипите, повишена конкурентоспособност и др. Подходът на Джонсън е разработен за мениджмънта на огромни корпорации и институции със сложни административни и комуникационни вътрешни структури и затова изисква събиране и анализ на огромни масиви от надеждни данни. Напълно разбираемо е, че движението на такъв тип организации с десетки или стотици офиси и хиляди служители от различни националности по кривата на лемнискатата между полюсите на „глобалната идентичност” и „локалните културни особености”, например, да не е прозрачно и самооочевидно от позициите на всекидневните ангажименти на мениджърите, собствениците или акционерите. Ето защо и редуването на управленски решения, които периодично да тласкат организацията ту към иновации (когато клиентите/потребителите са отегчени, а конкурентите напредват), ту към стабилност (когато иновациите започнат да водят до грешки, объркване и прегряване) е напълно мислимо. Това обяснява популярността и икономическите успехи на подхода на Джонсън. Още повече, че в организационния свят на бизнеса и на публичните институции по дефиниция има ясна йерархия, управленска структура, правомощия и отговорности, които позволяват прилагането на подхода за управление/повдигане на полярностите от мениджърите/ръководителите/собствениците на бизнеса. Бене пренася подхода на Джонсън на терена на демокрацията. Според У. Бене демокрацията не е част от полярна двойка с авторитаризъм, олигархия, монархия и т.н., но самата демокрация съдържа в себе си десет базисни ценности, които се групират в пет взаимообвързани и вътрешно противоречиви полярни двойки. На базата на огромни масиви от проучвания в сферата на организационното развитие, публичните политики, публичната администрация и т.н. Бене настоява, че колкото по-демократична е една организация, общност или общество, толкова по-ефективно и по-ефикасно функционира. Това се отнася включително и до такива по дефиниция силно йерархизирани институции, които на пръв поглед са несъвместими с демокрацията като армията и полицията (на базата на теорията за управление на ценностите на демокрацията е разработена програмата на Барак Обама за полицията на 21.в., която е фокусирана върху демократизацията на полицейските структури и отварянето им към местните общности). Тезата на Бене е, че не демокрацията сама по себе си е бавна, тромава, неефикасна и неефективна, а че липсата на развит организационен, общностен и обществен капацитет за разпознаване и управление/повдигане на неотстранимите вътрешни противоречия на ценностите на демокрацията поражда резистентност у участниците и оттегляне от демократично участие. Разочарованието произтича от очакването за намиране на крайно решение, а такова очакване няма как да бъде удовлетворено в модерните демокрации, които са неотстранимо вътрешно противоречиви. Ако демократизацията, разбирана тук от Бене в най-широкия смисъл на думата - „преодоляване на налагането на лична воля”, „възможности за контрол върху собствения ти живот, доколкото действията ти не ощетяват свободата на другите”, участие във вземането на решения, които те засягат и т.н. – съдържа потенциал за преодоляване на актуалните социални предизвикателства в по-голяма степен от известните ни алтернативи, защо тогава „превръщане на обещанията на демокрацията в реалност за всеки” непрекъснато се отлага? Според Бене „има още значими фактори, които са предпоставка за реализирането на обещанията на демокрацията в реалност (например, принципи, вярвания, нагласи, култура, поведение)”, но основното предизвикателство е във властовия дисбаланс и в „лошите играчи” (bad players), които злоупотребяват и се възползват от дефицитите на гражданско образование и гражданска активност в обществото.
Нека сега отново се върнем към организациите у нас, които са във фокуса на настоящата апробация. Емпиричното проучване констатира, че няма никакъв проблем с разпознаването на полярните двойки от демократични ценности, ясно съзнание за дефицитите на демократични практики на ниво организации и убеденост в ползите за организациите и за техните членове от демократизация на вътрешноорганизационния живот. Защо в такъв случай проблемите се възпроизвеждат, а не се преодоляват? Защо училищата, гражданските организации, фирмите не се демократизират, ако бариерата не е просто във „виждането” и подмяната на „полярност за управляване” с „проблем за разрешаване”?
Фокус-груповите дискусии разкриха постоянстваща тенденцията участниците да са гневни на организационните процеси, когато последиците от демократичните дефицити се стоварват върху главите им, но самите те да не прибягват до демократични процедури, когато това зависи от тях. Допитването до мнението на останалите, обсъжданията, аргументирането на позициите, вземането на решения, гласуванията и пр. си избягват, защото са „бавни”, „тромави”, „неефективни”, „ако ни оставят сами да решаваме, няма да стигнем до никъде”, „за да се свърши една работа, трябва сам да си я свърша” и др. Със същия ентусиазъм, с който се оплакват, че никой не се интересува от мнението им, че са „продължение на клавиатурата”, че „никой не те пита за нищо” и че, ако една жена отстоява позиция, я питат „защо се прави на мъж”, едни и същи граждански активисти и експерти убедено настояват, че когато от тях зависи, „тропвам на масата и раздавам задачите, защото нищо няма да се случи иначе”, „ако не ги натискам, ще отлагат до безкрайност”, „слагам чатала на врата, ако искам резултат”, „заключвам вратата и им казвам, че ще си тръгнат тогава, когато си изпълнят всичко”, „извивам им ръцете, но не ги мразя, просто такава ми е ролята – ако те бяха на моята позиция и те щяха да ми извиват ръцете, просто бизнес” и много такива. Примерите на учители, че „българинът разбира само от наказания”, че „либералните методи не работят у нас”, че „на демократичните учители учениците им се качват на главите”, а едно време „те гледаха в очичките и не смееха да гъкнат” са още по-изобилни. Включително и учениците от ученическите съвети и ученическите парламенти признават, че никога на се е налагало до прибягват до някакви форми на демократично участие, дискусия, гласуване и пр., а те сами решават какво да се прави, защото „другите са апатични” и „не им се занимава”. Общото впечатление за състоянието на демокрацията в българските организации може да се онагледи с думите на една от учителките, която казва, че „в България парламентът мачка министъра на образованието, министърът мачка регионалните управления, управленията мачкат директорите, дикторите мачкат учителите, учителите мачкат учениците, учениците се мачкат помежду си и мачкат по-малките[5]…”. Резултатите от този управленски подход ги регистрира PISA, но въпросът е как това е възможно и може ли да бъде друго според участниците в настоящото проучване.
Логично е очакването експертите от бизнеса в сферата на дигиталните услуги и на активистите в гражданските организации да са най-мотивирани за демократизацията на организациите им, ако това допринася за по-голяма креативност, оптимизации, ефективност и ефикасност. Но участниците в настоящото пилотно проучване и от двете сфери споделят, че не креативността, инициативността, упоритостта и трудолюбието се оценяват и възнаграждават, а по-скоро лоялността, дискретността, коректността, почтеността. В дискусиите бяха споделени много примери за всекидневни практики, които са на ръба, а понякога и отвъд това, което е в рамките на законното – от уговорени конкурси и търгове, през подправени документи и данъчни измами, до връщане на пари под масата, раздаване на скъпи подаръци и откровени подкупи. Подобни свидетелства са регистрирани многократно у нас и подкрепят твърдението, че бизнесът не се стабилизира толкова през пазара, колкото през лоялности и обвързаности; политическите партии не се стабилизират през гражданските интереси, които представляват, а през достъпа до преразпределителните ресурси на държавата; училищата не се стабилизират толкова през учениците, родителите и местните общности, а по-скоро през партизацията на системата на образованието; когато гражданските организации са сведени до доставчици на услуги, заради неразвитото гражданско общество, те стават финансово зависими от партизираната държава и общини и т.н., и т.н. Ето защо погледнато от тази перспектива училищата, гражданските организации, бизнесът, институциите и обществото не могат да стъпят на здрава почва за пълноценна демократизация, дори и да има декларирана управленска воля за това, а буксуват в плуващите пясъци на властването – изкуствено въвежданите отгоре демократични практики влизат в противоречие с утаените от натрупания в актуалните жизнени светове всекидневен опит структури на съзнание. Разбира се, от една социологизирана изследователска позиция е аксиоматично очакването, че социалните актори не са напълно рационални, че съществуват различни видове рационалност в различни социално-историческо контексти и т.н. Следователно и претенцията за по-добро разбиране на дадени социални феномени е под натиска на очакването за разбулване на „скритото отзад”; на „скритата учебна програма” на училищата, болниците, фабриките и затворите; на „стъклените тавани”, на това „зад фасадата”, на „функциите”, които институциите изпълняват за поддържането на социалното възпроизводство и т.н. в зависимост то парадигмалната пристрастност на изследователите. Затова и разминаването между интенциите на участниците и ефектите от преследването и реализацията на тези интенции за социума е по-скоро норма, отколкото изненада. Но от позициите на практикуването на демокрация, дори и да е допустима констатацията, че не всички сме еднакво разумни, еднакво информирани, еднакво способни за участие в демократичния процес и потентни за вземане на демократични решения, то това задължително трябва да е временно и преодолимо състояние на нещата, защото идеята за демокрация предпоставя, че всяко пълнолетно човешко същество е (поне потенциално) разумно. В същото време всяка „теория” за демокрацията – включително и теорията на Бене за полярностите на демокрацията – съдържа предпоставката, че ние доброволно се обединяваме, за да постигнем съвместно някаква цел, която няма как да постигнем сами (развитие, свобода, печалба, победа, мир, социални, икономически или екологични цели и др.). Така външните проявни форми, които се асоциират с демокрация, произвеждат и възпроизвеждат илюзията за универсалност на демокрацията, забулвайки съдържателните разлики в структурите на свободите в различните социални контексти[6], а от там и съдържателните разлики в практикуването на демокрация.
Тъкмо тези сложни отношения и непрекъснато променящите се напрежения между макроструктурите на обществата, структурите на всекидневията и структурите на политическите институции са част от барикадите, които възпрепятстват пълноценното гражданско участие в обществения и политическия живот и така обезкървяват самите демокрации – няма как всички да сме едновременно разумни и да имаме толкова много различни мнения и противоречиви интереси. Понеже предпоставката за разумност не може да отпадне, защото това ще обезсмисли концепцията за демокрация, трябва да бъдат нормализирани противоречията. Подходът на Б. Джонсън за управление/повдигане на полярности представлява една от непрекъснато актуализиращите се в модерния свят концепции за нормализация на неотстранимите противоречия на Модерността на ниво всекидневие и на ниво организации/институции, защото снема напреженията и чувството за вина (възпроизвеждани на всекидневно ниво от социални регулатори като обществено мнение, натиск на семействата, идеологии, „фирмена култура” и др.), асоциирайки социалните противоречия с физиологията (вдишване/издишване, почивка/активност и т.н.). Теорията за управление на полярните двойки ценности на демокрацията на Бене пренася тази нормализация на терена на демократичното участие и гражданската активност като едновременно: 1) универсализира демокрацията („винаги е имало, има и ще има демокрация”, въпросът е „до каква степен ще бъде изпълнено обещанието за демокрация като реалност за всеки”; 2) завоалира икономическите предпоставки за политическите пристрастия („съществува естествен процес на придвижване от един ценностен полюс към другия и обратно по кривата на лемнискатата”); 3) запазва презумпцията за разумност (през призмата на управлението на полярностите всички участници могат да започнат да „виждат” полярните двойки и разликата между „проблем за решаване” и „полярност за управляване”); 4) релативизира политическите ценности (в зависимост от положението на дадена организация/институция/общност между двата полюса към даден момент се променят и ценностните ни предпочитания). Всичко това облекчава притесненията, че демокрацията е застрашена от залиняване и/или изчезване, гражданите са ирационални и политически апатични.
Ето защо бих търсил корените за дефицитите на демократична култура и демократични практики днес у нас не толкова във „виждането” и „,управлението” на полярностите, а в невидимите за толкова много леви американски интелектуалци (защото са заварени като даденост), макроструктурни предпоставки за сложната модерна свобода, които са в развитието на пазара и свободното договаряне и се стабилизират от върховенството на правото, системата за властови баланс и взаимен контрол, еволюцията на човешките права, медийните свободи и т.н. Колкото повече налагането на воля, властването, разпореждането и т.н. работят безотказно, толкова повече няма нужда от договаряне, включване, изслушване, демократични процедури за съвместно вземане на решения. Затова и според данните от проучването „демокрация има в семействата” и то повече в тези, при които децата не са толкова силно зависими от родителите си. В този смисъл и перспективните мерки за демократизация биха били по посока на успешна модернизация, разбрана като самопораждаща се и самоподдържаща се социална промяна, която води до еманципация и овластяване на индивидите, общонстите, гражданските обединения и т.н. Но тук вече излизаме отвъд референтната рамка на теорията за управление на ценностните полярности на демокрацията и съответно – отвъд обхвата на настоящия доклад.
Използвана литература
Стойчев В. (2024a), „Приложимост на теорията на Уйлям Бене за полярностите на демокрацията за целите на гражданското образование в България” – доклад пред ХІ Международна научна конференция „Съвременният свят – постижения, рискове, иновации“.
Стойчев В. (2024b), „За провала на преговорите за ротацията и за управлението на полярностите на демокрацията” – доклад пред ХІ Международна научна конференция „Съвременният свят – постижения, рискове, иновации“.
Стойчев В. (2024c), „За правото на здраве и за здравето на правото – как проблемите с върховенството на правото се отразяват на качеството на здравеопазването”, доклад по проект Ever Clever на ЛАРГО, финансиран от USAID.
Стойчев В. (2024d), „Образите на образованието в България - статистически зависимости между индексите за върховенството на правото и резултатите от теста PISA”, доклад по проект Ever Clever на ЛАРГО, финансиран от USAID.
Стойчев В. (2024e), „По стъпките на престъпността - статистически зависимости между индексите за върховенство на правото и нивата на престъпност в ЕС”, доклад по проект Ever Clever на ЛАРГО, финансиран от USAID.
Стойчев В. (2023a), „Крал Лир от Карлуково - разгърната чернова на проект за социологическо проучване на корените на обществените притеснения от премахването на института на запрещението в България”, доклад по проект на БЦНП. ISBN 978-619-7345-15-5
Стойчев В. (2023b), „Гражданското образование не се наизустява, а се упражнява”: https://bglobal.bg/
Стойчев В. и С. Борисова (2023), „За разширената онтология на ценностите, или защо демокрацията у нас е само в бирата” (пилотно проучване на актуални граждански и политически ценности в България по проект „Дигитални демокрации vs. дигитални диктатури” на БЦНП и АЕЖ - ACF/970). ISBN 978-619-7345-14-8.
Benet, W. J. (2012). The polarities of democracy: A theoretical framework for building a healthy, sustainable, and just world. Unpublished Manuscript. Social Economy Centre, Adult Education and Community Development Program of the Ontario Institute for Studies in Education of the University of Toronto, Canada.
Benet, W. J. (2013). Managing the polarities of democracy: A theoretical framework for positive social change. Journal of Social Change 5(1), 26-39. doi:10.5590/JOSC.2013.05.1.03
Benet, W. J. (2022). The polarities of democracy from conception to execution. The Journal of Democracy & Peacebuilding 1(1), 23-28. https://dpaceinitiative.org/wp-content/uploads/2022/02/JDP-Volume-1.1.pdf
Benet, W. J. (2023). The polarities of democracy: Research and applications study guide [Implementation Resource]. Polarities of Democracy Institute.
Benet, W. J., Kayser, C., & Rackl, S. (2022). A set of basic maps for the polarities of democracy theory. Polarities of Democracy Institute.
Benet, W.J. (2021). Defining democracy [Implementation Resource]. Polarities of Democracy Institute.
Blake, Robert R., & Mouton, Jane Srygley. (1987). The managerial grid iii. Houston, Texas, Gulf publishing Company.
Borhaug, K. (2008) Educating Voters: political education in Norwegian upper-secondary schools, Journal of Curriculum Studies, 40(5): 579-600.
Butts, R. F. (1980). The revival of civic learning. Phi Delta Kappa Educational Foundation.
Chamberlin, R. (2003) Citizenship? Only if you haven’t got a life: secondary school pupils’ views of citizenship education, Westminster Studies in Education, 26(2): 87-98.
Gurkan, B., & Doğanay, A. (2020). Factors affecting citizenship education according to perceptions and experiences of secondaryschool teachers. Turkish Journal of Education, 9(2), 106-133. DOI: 10.19128/turje.592720
Johnson, B. (2020). And: Making a difference by leveraging polarity, paradox or dilemma. HRD Press.
Johnson, Barry. (1996). Polarity management. Amherst, MA: HRD Press, Inc.
Kenner, S. (2020). Citizenship Education in Germany from marginalization to new challenges. Journal of Social Science Education, 19(1), 118-135.DOI 10.4119/jsse-1618
Lin, A. (2015) Citizenship education in American schools and its role in developing civic engagement: a review of the research, Educational Review, 67, 1
MacBeath, J. and Moos, L. (eds.) (2004) Democratic Learning: the challenge to school effectiveness, London: RoutledgeFalmer.
Manning, N. and Edwards, K. (2014) Why Has Civic Education Failed to Increase Young People's Political Participation?, Sociological Research Online, 19 (1).
Mensah, R. O. (2020). Pedagogical Analysis of Teaching Social Studies: An Empirical Literature Review. Journal of Humanities and Social Science, 3(2), 66-76.
Murphy, J. (2007) Against Civic Education in Public Schools, International Journal of Public Administration 30(6-7):651-670
Osler, A. and Starkey, H. (2000) Education for democratic citizenship: a review of research, policy and practice, Research Papers in Education, 21(4):433-466.
Palmerio, L., Damiani, V., & Caponera, E. ( 2021). IEA‟s International Civic and Citizenship Education Study and the Teaching of Civic Education in Italy. Available at: https://doi.org/10.1007/978-3-030-71102-3_8
Print, M. (2007) Citizenship education and youth participation in democracy, British Journal of Educational Studies, 55(3):325-345.
USAID, (2018). Civic Education in the 21st Century - An Analytical and Methodological Global Overview. Street Law, Inc.
Whiteley, P. (2005) Citizenship education longitudinal study second literature review. Citizenship education: the political science perspective, DfES Research Report 631, Nottingham: DfES.
STRUCTURAL CHALLENGES IN BULGARIA TO THE APPLICABILITY OF THE POLARITIES OF DEMOCRACY THEORY
Venellin L. Stoychev,
Email:
Summary
The article presents the results of a pilot empirical study focused on the applicability in contemporary Bulgaria of William Benet's polarities of democracy theory at organizations level. The pilot study compares three typologically different organizations – secondary schools, non-profit organizations and companies in the digital services sector. The results of the approbation of the approach of leverage of polar democratic values reveal that today in our country there are huge shortages of democratic practices introduced at organizations level. At the same time, the participants in the study simultaneously express: 1) a desire for more democratization of internal organizational life and 2) skepticism about the effectiveness and efficiency of democratic approaches to the management of the organizations they belong to. The paper provides arguments in support of the notion that "leverage of democracy values" approach is extremely relevant to the democratic development of the studied organizations, but that Benet's five pairs of democratic values are not recognized in the current Bulgarian socio-cultural context as predominant value poles between the organizations oscillate constantly. The pilot survey comes to the conclusion that not so much the "conscious leverage of value poles", but rather the empowerment of the members of the studied institutions, the competitive environment and the establishment of a system of mutual control and power balance are prerequisites for democratization of the typologically different organizations included in the research.
Key words: democracy, organizations, modernization, reforms.
JEL: I1, I3, Z1
[1] Венелин Л. Стойчев е асистент в секция Публични политики и социални промени, Институт по философия и социология на БАН и хоноруван преподавател по Въведение в социологията в Общоикономическия факултет на УНСС, води занятията по гражданско образование в Софтуни БУДИТЕЛ.
[2] Стойчев В. и С. Борисова (2023)
[3] Johnson, B. (2020)
[4][4] Виж. доклада за ценностите
[5] По-късно с други думи и същия смисъл подобна теза изрази и бившият премиер и министър на образованието акад. Н. Денков в предаването на Сашо Диков с акцент, че цялата система е изградена така, за да обслужва интересите на управляващата тогава партия ГЕРБ и неформалния ѝ партньор - партия ДПС.
[6] Виж. речта на Б. Констан за свободата на древните и модерните свободи.
