Сборник „Шарена меланхолия“ - ДОМАШЕН САПУН

01 ноември 2022 година

      Първите думи, които чух бяха: „Гино, Гино ма, виж го това!“ „Това“, разбира се, бях аз. Тръгнах на училище една година по-късно. Имахме много добра учителка за класна, другарката Стойчева. Беше адски мила, много ни обичаше, но беше възрастна, имаше диабет. Явно не е имало достатъчно учители по селата и я бяха докарали нея отдалече, въпреки възрастта ѝ.

      Каза ни още първия час, че заради захарта ще трябва да похапва нещо от време на време. Опитваше се да е през междучасието, да излиза от стаята или да се прикрива, ама ние тогава бяхме постоянно гладни и помня как премлясквахме и преглъщахме. Имахме две готвачки. Една добра и една лоша. Добрата се казваше леля Неделя, а лошата беше като Баба Яга, с един крив нос и зло сърце. За закуска имахме хляб, чай, бучка масло, сирене, кашкавал, шпеков салам или
мармалад. Имахме едни подносчета, нареждахме се на опашка пред гишето и ни сипваха храната в едни съдове от алпака. За вечеря ни готвеха домати с ориз или зелен боб, понякога зрял боб. Готвеха едно и също, но на злата готвачка храната беше гадна. Добрата готвачка, като види, че не си си изял яденето, разбираше и винаги ни даваше по една филия, наръсена с чубричка.

      Режимът беше много строг, сутрин остро светват лампите и ни будят, обличаме се, мием си лицата, строяваме се и тръгваме за училище. Аз много исках да ходя на училище, да си играя с други деца, да пиша домашни, да уча стихотворения наизуст и да ги рецитирам на тържествата.
Нашите ми бяха купили нови дрешки за училище – бели чорапогащници и тениски, роклички, едно много хубаво червено палтенце с кадифена якичка. Исках да ми купят ученическа чанта, от онези, които са с две презрамки и се носят на гръб, защото виждах, че съседчето отсреща имаше такава чанта, но нашите казаха, че не може, че не ни е позволено да имаме чанти. Когато дойде време да ходя в първи клас, ни спряха. Казаха, че сме изостанали, че не сме готови и че трябва да изчакаме още една година, въпреки че аз умеех да чета и смятам от четиригодишна. По-късно се разбра, че в нашия набор бил и синът на местния партиен секретар, вероятно са искали той да учи с по-малко ромчета, кой знае.
Тогава политиката спрямо ромите беше да не учим в собственото си населено място, а да ни преместят в друго. На следващата година тръгнах на училище.

      В нашия клас бяхме само циганчета, а другите класове бяха смесени.
В понеделник сутринта се товарехме на автобуса, пътувахме за интерната, оставахме там цяла седмица и в събота се прибирахме. Спяхме в общи помещения, имахме от старите железни кревати от преди войната с провиснали пружини, дюшеци и метални рамки. Нямахме горни калъфки, а обикновени чаршафи и подпъхвахме одеялата. Имахме по едно малко нощно шкафче, което не побираше нищо. Палтата и обувките си оставяхме отпред в коридора. Миехме се на едни огромни общи мивки,
нямаше топла вода, през зимата умирахме от студ, докато се измием, защото в коридора вееше отвсякъде. Тоалетните бяха външни, с дупки, без чинии, наръсени с хлор. Имах четка и паста за зъби, но ми стояха по цяла седмица в багажа, защото нямаше как да ги извадя и къде да ги държа.
Първата седмица татко дойде с мотора до училището и другарката Стойчева ме пусна да се прибера до вкъщи, за да се измия и да се изкъпя. Бях свикнала у дома да се къпя всеки ден, да си сменям бельото, а в интерната нямаше как. Ние не бяхме бедни. Може би от всички ни в интерната, имаше едно-две деца от по-скромни семейства, с по-вехти дрехи, но ние бяхме от заможно градче. Мама и татко работеха в кравефермата, татко беше там механик. Баба и дядо гледаха много
животни. Имахме голяма къща в регулация, защото тогава преотстъпваха вече право на строеж на ромите и всички си бяха построили хубави домове.
В училището веднага ми изчезнаха корделите. Нямаше кой да се занимава с косата ми. Корделите първо се появиха у една от учителките, а после ги видях на главата на друго дете от селото. След това ми изчезна червеното палтенце. Дадоха ни на всички едни такива еднакви кафяви палта с цвят на лайно. Бяха мекички, детски, но много грозни. Беше като в казарма – всичко беше по часовник, възпитателят ни строяваше на двора и крещеше „на-уе-фо“ и нямахме никакво лично пространство. Мама се принуди и ме заведе на фризьор в Разград, където ми подстригаха дългите плитки. Слагаха ми повече дрехи в багажа и помолиха по-големите момичета да ми помагат да си сменям бельото през седмицата , защото през зимата на татко му беше трудно да идва с мотора и да ме води вкъщи да се къпя.

      В интерната ни къпеха всеки понеделник. Това е най-ужасяващият период от живота ми. Първия ден, когато пристигнах в интерната, ни свалиха долу в мазето по едни тесни, криви, скърцащи дървени стълби. Минавахме покрай едно черно и сумрачно складово помещение, което беше прашно и пълно с въглища, крушката премигваше, сякаш всеки момент ще изгасне. След това се влизаше в едно друго помещение. По средата му имаше два огромни казана, от които се вдигаше пара. Помислих си, че искат да ни сготвят там. Събличаха ни, единият казан беше с вряла вода, гребяха от нея и разреждаха водата в другия казан. Ние една по една се изреждахме лелите да ни сипят вода на косите и да ни насапунисат. Къпеха ни с един огромен домашен сапун, излят в дървени калъпи, смърдеше на лой. Когато дойде моят ред да ме къпят, едната лелка извика на другата: „Гино, Гино ма, виж го това!“ Бях с белия чорапогащник, бялата тениска, корделите.
Лелката продължи: „Това само ще го изцапаме“. И така се отървах от къпането.

      На излизане, докато минем през помещението с въглищата, се очерняхме, разбира се. На сутринта, на път от интерната към училище, трябваше да поздравяваме бабите и жените от селото, за да се научим на обноски. Някои ни отвръщаха, други – не, а трети ни навикваха ей така, без причина. Случвало се е да се забавя, защото ботушите ми изчезваха от коридора. Обикновено само единият.

Лилия Макавеева, 56 г., е бакалавър по медицина и магистър по социални науки.
Понастоящем е изпълнителен директор на Асоциация Интегро и национален ръководител на програма РОМАКТ на Европейската Комисия и Съвета на Европа. Експерт по политики за социално приобщаване, регионално и местно развитие, активен участник в движението против антиромския расизъм.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - 16 шарени и тъжно-смешни лични истории на ромски жени от цяла България...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .