Сборник „Шарена меланхолия“ - КАФЕ

28 януари 2023 година

     Не се омъжих малка, родих първото си дете на двайсет и четири, това е страшно висока възраст за ромската общност. На трийсет и четири започнах да пия кафе, дотогава не бях пила кафе. Прибирах се от работата, вършех домакинската си работа – да сготвя, да изпера, да видя домашните, да сложа децата да спят, мъжът ми да си легне. Едва тогава пиех едно кафе и сядах да уча.
     След осми клас четирима души от ромското училище се записахме долу в градското. Много ни беше страх, защото винаги ни казваха, че сме тъпи, че не ставаме, че няма да успеем. Но искахме да учим и се записахме, дадоха ни безплатно учебници, взехме си тетрадки, чанти и тръгнахме. По другите предмети горе-долу се оправях, но в часовете по математика не разбирах нищо, просто никога не бях чувала думите, които ползваше учителката. Много е страшно, когато от малък са ти втълпили, че не ставаш, че не можеш, че ще се провалиш. Постепенно моите съученици от квартала започнаха да отпадат. Казваха ми, че и аз ще отпадна, че нямам шанс в градското училище. Аз обаче много се бях амбицирала, учех много здраво, четях допълнително, пишех домашни. Бях останала само аз от квартала в училището и всички очакваха кога ще се откажа, сякаш се бяха обзаложили. В края на девети клас се предадох, останах си проста жена с осми клас.
     Много лошо е да си необразован. Това е да си човек, на когото са му вързали черна лента на очите, той не вижда къде ходи и го лашка тълпата около него. В тази махала, в това информационно затъмнение, хората са слепи. Когато мъжът ми учреди организацията, нямахме ни офис, ни оборудване и всички се събираха у дома. Сервирах им, сипвах им каквото има и ги слушах как си говорят. Започнах да разбирам колко много неща не знам, основни, най-елементарни неща. Много исках мъжът ми да ме вземе поне веднъж на семинарите, които правеха, но той казваше, че не е допустимо, че не съм целева група, защото нямам образование. Толкова много съм го молела, но той казваше, че правилата са си правила.
     Тогава един ден седнах сама със себе си, без да казвам на никого, взех една химикалка и си направих ревизия. Запитах се какъв живот искам за дъщерите си. Искам ли да се омъжат за някои цигани, които да се напиват, да ги бият, да им направят по 5-6 деца и да ги държат като робини, а някакви тъпи свекърви да ги командват. Възхищавах се на хората, които не бяха цигани, които имаха образование, имаха знания, бяха видели света, можеха да говорят свободно по различни теми, бяха компетентни. Казах си, че ще уча.
     Тогава имаше една програма и много дълго се колебаех, защото винаги ми бяха казвали, че не ставам, че ще се проваля. Бяха минали толкова много години откакто бях напуснала училище, нищо не си спомнях, казвах си, че само ще стана за резил. Този страх, който са ти втълпили още от дете, че ще се провалиш, много трудно се изтрива. Но все пак накрая с още едни хора се записахме в програмата, за да продължим да учим, аз бях най-възрастната от всички.
     Отидохме долу в училището, а те започнаха да си правят бъзик с нас – сега ли се сетихте да учите, какво правехте, когато трябваше да учите, деца ли правехте, що ли. Дадоха ни едни конспекти и ни зарязаха. Но ние ходим, търсим, събираме оттук-оттам и накрая окомплектовахме учебници, тетрадки, записки.
Започнах да уча. Прибирам се от работа, готвя, пера, чистя, изпитвам децата, слагам всички да спят, пия едно кафе и сядам да уча. Взех си всички изпити с петици и четворки. Направо не можех да повярвам. По информационни технологии, аз дотогава компютър не бях включвала, изкарах три и половина. Само по математика ме скъсаха. Следващата сесия беше през януари, тръгнах на частни уроци по математика, подготвих се и изкарах накрая четворка.
     Имаше много трудни моменти, много негативно отношение и подигравки, но моите деца вече учеха в това училище и аз си казвах, че не трябва да се отказвам, трябва да давам пример. Бяхме се записали двайсет и един души, а накрая завършихме трима. Толкова много ми хареса да уча, че исках да запиша и висше. Но тогава си казах, че всичките ни спестени пари ще отидат и няма да има да учат децата, затова не записах. Иначе много исках. Сега съм на петдесет и две години, стара съм вече, няма за кога. Или…

Анче Кривнозова е родена на 24 ноември 1969 г. в Ракитово. Завършила е средно образование в родния си град.

Майка е на две дъщери. Работи към фондация „Бъдеще - Ракитово“.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - КАФЕ...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .