Бях си платила за избор на екип. Те казват, че не си длъжна да го правиш, но ако не си платиш за екип, в болницата се държат ужасно с теб. Бях си избрала лекарката, която ми проследяваше бременността, защото ѝ вярвах и тя знаеше всичко за мен и бебето.

Само че бебето тръгна да се ражда по-рано от очакваното. Звънях на моята лекарка, ама се включваше автоматично съобщение на италиански. Водите ми изтекоха и мъжът ми ме закара в болницата. Правех всичко, както лекарката ми беше казала – дишането, броях си на колко време са ми контракциите, опитвах се да стоя изправена и да се разхождам.

Така се случи, че бяха празници, в болницата бяха изписали повечето родилки, нямаше планирани раждания, бяха останали само дежурните екипи. Първоначално малко ми се поскараха, че съм тръгнала да им раждам по празниците, сякаш аз съм го искала. Но като разбраха, че съм си платила за екип, посмекчиха тона. Беше ми първо раждане и исках да родя нормално, а не с цезарово. Сложиха ме на едно легло, вързаха ми някакви уреди и излязоха от стаята. Интуицията ми казваше да стана, да ходя, ама бях омотана с разни жици и маркучи и не можех да мръдна. Чувах, че имаше раждане в съседната зала и екипът беше там.

В такъв момент много те боли, чувстваш, че с единия крак си отвъд. Исках да ми сложат някаква упойка, за да понамалят болките. Акушерката само от време на време хвърляше по един поглед от вратата и изобщо не ми обръщаше внимание, защото явно беше ангажирана с раждането в другата зала. Аз имах чувството, че губя съзнание от болка. Сякаш бях излязла от тялото си е се виждах от тавана на залата как лежа на леглото, омотана в маркучи и жици. Опитвах се да дишам както ни бяха научили на курса за бременни, но тялото не ми се подчиняваше. От болката сякаш се парализираш, дишаш плитко, все едно не е въздух, а разтопено желязо. Исках някаква упойка. Но никой не ме чуваше.

По едно време апаратите, за които бях закачена, започнаха да пищят. Аз се стреснах, защото бях в едно състояние, дето не си сигурна дали си умряла или си жива, дали сънуваш, или си будна. Няколко души нахлуха в стаята. Лекарката беше в кръв, явно от другата зала, остави престилката ѝ да се свлече на пода, грабна нова престилки и ръкавици и ме преместиха от леглото в ъгъла върху стола за раждане. Това са тези столове, дето ти слагат краката на високо, а ти се опитваш да стискаш облегалката за ръцете, за да не припаднеш от болка. Бяха 3-4 души, говореха ми нещо, ама всичко ми беше като в мъгла, сякаш говореха отдалече, гласовете им все повече се отдалечаваха и отдалечаваха.

Бебето не излизаше. Лекарката се опитваше да ми натиска корема, лягаше с цяло тяло върху мен, но тя беше една младичка и слабичка - я имаше 50 кила, я не. Струваше ми се, че е студентка на стаж, която дори още не си е взела всичките изпити. Акушерката я командваше кое как да направи. Бебето още не излизаше. Цялата бях в пот, имах чувството, че се изливам отвсякъде.

Там времето тече по друг начин. Мислех си, че е минало вече едно цяло денонощие откакто ме приеха. В един момент се отказаха от естественото раждане и започнаха да ме подготвят за спешно секцио. Тогава съм се отнесла.

Започнах да чувам името си някъде отдалече, гласът се приближаваше, с много усилия на волята опитах да отворя очи, но не се получаваше, усещах, че ме шляпат по бузите. Чух плача на бебето. Ти си го познаваш. Сто бебета да реват, ти чуваш, когато започне да реве твоето. Някак си не го чуваш с ушите си, а със сърцето си и знаеш, че точно това е твоето бебе.  

Съвзех се, когато вече бях в реанимация. Бяха отнесли бебето, на мен ми бяха дали успокоителни и всичко, което исках, беше да се изключа, да минат тези няколко часа и да се събудя направо вкъщи, гушнала бебето.

Но се събудих от ужасни крясъци. В съседната стая имаше друга ромка и тя пищеше неистово. По гласа ѝ познах, че беше малко момиче. Вратите се отворени към коридорите и всичко се чува. Момичето се молеше за някакви обезболяващи. Един много спокоен глас ѝ искаше пари. Обясняваше ѝ, че упойките са скъпи. Тя се дереше, че няма пари, а гласът я съветваше да се обади на роднините си да съберат. Момичето явно бе крило бременността си. Каза, че е сама, че няма кой да събере пари. Гласът каза, че тогава няма и упойка.

Чувах пищенето ѝ, чувах как се влачи по пода, как събаря неща, имаше тъпи удари, сякаш тя си блъскаше главата в пода и в стените, за да припадне. Гласът ѝ обясни, че може да се намали цената за нея и поиска малко по-ниска сума. Момичето беше отчаяно. Молеше се, умоляваше, казваше, че е готова на всичко, само да ѝ дадат обезболяващо. Чувах риданията и стенанията ѝ. Все едно я режеха жива.

Не издържах и се опитах да се провикна, че аз ще платя за упойка. Само че след раждане нямаш сили, гласът ми беше много слаб, сама себе си едва чувах. Но шумовете секнаха, явно ме бяха чули. Очаквах да влязат, за да им кажа откъде да вземат пари от дрехите ми. На вратата се появи силует. Не можех да разпозная кой е. Чух, че вратата се затвори. После не помня нищо.

Изписаха ме след няколко дена. Насъбраха се роднини да ни посрещнат. Снимахме се пред болницата. Прибрахме си се вкъщи. Бебето си го кърмя и наддава добре. Моята лекарка още не се е върнала от екскурзията в Италия. Официалните почивни дни свършват. Утре си е нормален работен ден.

Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.

Не стана. Обичах истински. От цялото си сърце. Не съжалявам за нито една секунда. Още събирам парчетата от себе си, но всичко това ме направи по-силна, ще се възстановя, имам планове, обещала съм на себе си, че ще ги постигна, пък каквото искат да говорят другите…

Той ме е видял как слизам от колата и веднага се е влюбил от пръв поглед в мене. Любовта е такава. Удря те като гръм. Намери ме скоро след това. Започнахме да си пишем, скоро започнахме да се срещаме. Беше приказно. Той беше много забавен, много влюбен, много искрен. Човек с чисто сърце, никога няма да те излъже, никога няма да скрие нещо, никога няма някакви задни мисли. Просто една много пряма, много чиста детска душа.

Имахме много искрена, много чиста любов. Оженихме се и заживяхме у тях. През повечето време си бяхме само ние двамата, защото родителите му работеха в чужбина. Бяхме щастливи. Аз ходех на работа, а той си търсеше.

Винаги съм работела. Смятам, че жената трябва да може сама да се справя с живота, да е независима, да е самостоятелна, да не разчита на друг. Веднага след като завърших училище и започнах да работя. Опитвала съм много неща – работех като шивачка, в обувен завод, много неща съм захващала. С маникюра нещата станаха съвсем случайно. Видях първо един комплект в интернет и си го купих. Упражнявах се първоначално върху приятелки, върху сестра ми, мама. Осъзнах, че това е нещо, което много ми се отдава. Харесваше ми, а и бях много добра. В началото не им взимах никакви пари – просто те си плащаха консумативите. Но постепенно започнаха да ме търсят все повече и повече хора. Напуснах другата си работа и се посветих изцяло на маникюра. Клиентелата ми бързо нарасна. Отворих си самостоятелен салон, хората ме познават. От сутрин до вечер съм в салона, но обичам работата си и не ми тежи. Мечтая си един ден да си имам салон в София или в чужбина…

Той си търсеше работа много дълго време. Все нещо не му харесваше, все не било за него. Никъде не се задържаше за повече от няколко дена. Той е много добро, много умно момче. Би могъл да се справи с всякаква работа…

Не е имало трети човек. Ние се обичахме. Просто постепенно осъзнахме, че нямаме общ път задно. Той ме боготвореше. Аз много го обичах, още го обичам. Но се отказах да го променям, осъзнах, че е невъзможно да го променя...   

Бях се посветила изцяло на него, пренебрегвах приятелите си и близките си заради него. Сега осъзнавам, че това е било грешка, че близките ми не са заслужавали подобно отношение. Не споделях притесненията си с мама, за да не я огорча. Моите родители винаги безусловно са ме подкрепяли, каквото и да реша. Но знаех, че ще я нараня, ако ѝ кажа, че се разделяме толкова скоро.

От утре тръгвам на курс за маникюристка, който организира бюрото по труда. Имам си занаята, но искам да имам и диплома, искам да продължа да се развивам. Обещала съм си да мисля повече за себе си, за нещата, които аз обичам и които аз искам да направя. Обещала съм си да пътувам повече, да се виждам с близките ми.

Той е чиста душа, но на трийсет години е още дете. Не е амбициозен. Още не е наясно какво иска от живота. Беше ми много мъчно да го оставя, но трябваше. По цял ден е на телефона, във фейсбук, в инстаграм, в ютюб, в социалните мрежи му е животът. Много е умен, много е сръчен и може да постигне много. Но не вярва в себе си. Няма цели. Още навремето някаква учителка му казала, че не става за нищо и той ѝ е повярвал. Дълбоко, на дъното на съзнанието му, се е отпечатало, че той не става.

Добре е, че нямаме дете. Ако бях забременяла, щях да търпя, няма какво да се направи, щях да остана при него. Но не стана така.

Ако аз имах роднини в чужбина, веднага щях да замина и да си отворя салон там. Но съдбата си знае работата. Може и да стане.

Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.

Дай си палеца! Ето така га захапваш. Не, не така. Ето така, защото иначе е опасно. Трябва да внимаваш да не си глътнеш езика. Сега поеми дълбоко въздух. Още по-дълбоко. Издишай максимално, клекни. Сега вдишвай рязко. Сега подскочи като мене. Лекичко. Ето това е цигански балон.

Някой дишат лепило в плик, това е най-тъпото. Почти всички са опитвали трева. По дискотеките задължително има и шотове, макар че ние сме под 14, още нямаме лични карти. Балони с райски газ винаги се появяват, въпреки че уж ги забраниха. Всъщност само им се вдигна цената след забраната, иначе пак си ги има навсякъде. По принцип не би трябвало на нас да ни продават алкохол и цигари, но досега никога не са ми правили проблем да си купя каквото си искам. Иначе дъвки и снуски с никотин можеш съвсем законно да си купиш даже и в центъра пред полицията. Все едно искаш да откажеш цигарите.

Полицаите пазят големите дилъри, те са си комбина. Полицията се намесва, само ако се появи някой нов дилър, който иска да завземе територия. Затова ни е спокойно по дискотеките, защото полицията е отвън, няма да стане някаква голяма простотия.

В училище разпространяват ученици. Не само на двора, но и вътре в тоалетните и по коридорите. Всички ги знаят кои са и можеш за няколко минути да си поръчаш всичко. Полиция идва в училище, само ако има сигнал и някой е припаднал. Но дилърите знаят кога ще идва полиция и обикновено изчезват преди това.

С нас само отчитат дейност. Чакат да стане 10 и 10, правят някоя хайка в някое заведение, качват ни горе в районното, пишат протоколи, предупреждават ни, че нямаме право след 22 часа да сме навън, звънят на нашите и ни пускат. Не се държат лошо, просто отчитат, че работят нещо. То през лятото в десет още е светло.

Мен само веднъж са ме викали в детска педагогическа. Като свидетел. Защото с едни приятели се напихме по сред бял ден, ударихме по няколко шота с уиски в едно заведение на центъра. На мен ми стана много лошо, излязох и повърнах – бръкнах си с пръсти в гърлото. После изчаках да не ми се вие толкова свят и си се прибрах, влязох в банята да се къпя и съм заспал там. Обаче моите хора продължили да пият, после и пушили трева. Съблекли се чисто голи и започнали да тичат из центъра. Понеже са под 14, полицията е трябвало да реагира и разпитали какво става, затова звънят на нашите. Аз не исках да ходя в полицията, ама нямаше как. Там ми четоха едно конско за вредата от алкохола, писах някакви показания и това беше. Знам, че на мене нищо не могат да ми направят, защото съм под 14. Май са се карали на момчето от заведението, дето ни сипа уиски, защото ни гледаше после накриво. Но пак ни сипваше.  

Цигански балон всички знаят как се прави. Ние го правим на двора или на стадиона. Добре е да имаш меко място, на което да паднеш. Българите само припадат при цигански балон и трябва да ги събудиш – удряш им шамари, разтръскваш ги и те се будят. Но не помнят нищо. На тях само им става хубаво, все едно са дишали райски газ или са пушили трева. Те просто губят съзнание и забравят.

Ние помним. Аз започвам да се издигам и политам нагоре към небето. Нося се над двора, над стадиона, над къщите, над площада. Виждам червените покриви, виждам пушещите комини, жените, които си простират прането, хората, които вървят по тротоарите. Всичко е светло и слънчево, дори и денят да е лош. Чува се ангелска музика. Едни много високи същества сякаш те приветстват и те подканят да ги придружиш. Става ти много хубаво и искаш да останеш там завинаги… Затова никога не трябва да правиш цигански балон сам. Винаги трябва да има някой, който да те събуди, ако се отнесеш и не искаш да се върнеш повече. Удря ти шамари, разтръсква те, лисва ти вода, ако трябва. То защо ли ти е да се връщаш…

Чао вече! Трябва да тръгвам за училище, имаме днес класно по БЕЛ.   

Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.

В университета никой открито не е говорил против ромите. Има си расизъм, както навсякъде, но е по-прикрит, по-интелигентен някак си. Просто без да ти го казват, те карат да се чувстваш, че не си на мястото си, че това не е за теб, че трябва да се откажеш и да си отидеш в циганската махала.

Но имахме само една наистина ужасна преподавателка. Всички се страхуваха от нея – и българи, и роми. Накрая за изпита ни беше разделила по групи. Ние в деня на изпита бяхме отишли доста по-рано, за да не би да я ядосаме нещо и тя да си го изкара върху нас. Тя пристигна точно на секундата. Влезе в залата, огледа ни изпитателно един след друг. Поздрави ни, че сме там. Не разбрахме в първия момент какво има предвид, но се оказа, че ние сме първата група, която се явява на изпита – от останалите три групи преди нас никой не се беше вестнал, всички се били уплашили и си отложили изпита за по нататък. Тя ни раздаде задачите и каза, че излиза, за да свърши „едно добро дело”. Заяви, че можем да си ползваме записките от лекциите, но че ще разбере, ако някой е преписвал. Разбира се, никой не смееше да си погледне записките. Всички започнаха да пишат. А аз бях напълно блокирал. Мисълта ми беше в ступор.

Това беше единствената преподавателка, при която не съм пропускал нито една лекция или упражнение. Жив-умрял, зарязвах всичко и отивах. Беше изключително строга и взискателна. Разбираше си от работата, но имаше ужасни нагласи. Имах чувството, че мрази циганите от дъното на душата си и прави всичко възможно да ме унижи, да ме вбеси, да ме накара да се откажа от следването и да напусна университета. Лекциите ѝ бяха много интересни, изключително полезни. Беше ясно, че не е някакъв книжен плъх, а си разбира от работата. Изпращаше ни предварително материали по имейлите, за да се подготвим. Ние ги разпечатвахме, а тя минаваше и се разписваше върху тях. Ако не събереш подписите, не те допуска до изпит.

Тя е човекът, който ме е вбесявал в университета, изкарвал ме е от кожата ми. Понякога ми е идвало просто да я удуша. Ако е имало моменти, когато съм искал да захвърля всичко и да се откажа, те са заради нея. Имах чувството, че не просто ме пренебрегва, а ме мрази, презира ме. Никога не забелязваше, когато вдигах ръка, никога не ме е похвалила за нещо, никога не ме включваше в дискусиите. Често говореше много ехидно за „братята роми”. Даваше различни примери и обясняваше как „братята роми” правят това и онова – раждат малки, на ходят на училище, имат лоша хигиена, не разбират от добра музика и т.н. Когато казваше „братята роми”, правеше знак с ръка сякаш гепи нещо или сякаш нямаш нищо в главата. За нея съществувах, само когато ставаше дума за „братята роми”. Тогава ме гледаше право в очите. Предизвикваше ме. Искаше да си тръгна, да се откажа. Едва ли не очаквах да започне да вика „циганите на сапун” и студентите да започнат да скандират заедно с нея.

По време на занятията всеки път различни студенти се представяха – казваха откъде са, какви са семействата им, къде живеят, с какво се занимават, какви са интересите ми. За мен така и не остана време да се представя. Май само за мен не остана време по време на учебната година.

 Но в края на годината вече нямаше как да не ми даде думата, защото всички защитавахме публично курсовите си работи. Много се бях готвил, имах презентация и всичко. Станах и първо заявих, че аз съм ром и че не се срамувам от това, че ромската култура дава много поводи за гордост, споменах някои от най-успешните роми в различни сфери. Говорех на студентите и усещах погледа на преподавателката как се опитва да ме нареже на парченца като с меча на Вейдър. Не я виждах, защото ми беше в гръб, но лицето ѝ се оглеждаше в погледите на студентите, които бяха пребледнели и се опитваха да избягват както мен, така и нея. Сякаш всеки си беше избрал по една точка от стената и се опитваше с цялата си воля да се взира в тази точка, за да не би по случайност да погледне преподавателката и да срещне очите на горгона Медуза. Но на мен ми беше паднало пердето. Бях решил, че песента ми е изпята и че тази работа със следването няма да се получи. Поне можех да си кажа открито какъв съм и какво мисля… Направих си презентацията и си седнах, защото нямаше никакви въпроси. Никой гък не смееше да каже. Бях готов вече да си събирам багажа и да си се прибирам, смятах, че никога няма да го взема този изпит и със следването ми е свършено. Каквото било - било.

След изпита преподавателката ме привика в кабинета си. Беше се върнала от онова „едно доброто дело” дето беше отишла да го върши. Смятах, че вече съм си сложил главата в чувала и нищо не ме притесняваше вече. Беше ми едно леко на душата, безгрижно, даже май си тананиках някаква мелодия.

В кабинета разбрах какво е „доброто дело” – вътре имаше едно малко ромско момиченце, което стоеше кротко на стола в ъгъла като кукла, облечена в нова рокля. Само черните му очички грееха. По-късно разбрах, че преподавателката винаги взима у дома си за празниците циганчета от сиропиталището в съседното село. В кабинета тя се държа като съвсем друг човек. Стисна ми ръката, каза, че е много горда с мен, за това, че съм се разкрил, поздрави ме за работата ми, каза, че ме очакват много успехи и че трябва да продължавам да се боря.

После замълча. Погледна ме право в очите. Каза ми, че съм направил нещо, което тя никога не е имала куража да направи. И аз чак тогава осъзнах за „братята роми”, макар че казват, че ние веднага ги усещаме тези неща с червата си.  

Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.

Не знам как е станало

Беше след края на учебната година. Бяхме завършили вече. Само чакахме пред врата на учебен отдел да си вземем студентските книжки. Всеки бързаше да си ходи

вкъщи. Опашката беше дълга и хората се бяха поизнервили малко. Даже някои доста се бяха поизнервили. Потропваха с крака, сумтяха, въртяха очи.

 На опашката имаше и други роми освен мене. Но на мен най-силно ми личи, просто такава си ми е кожата – веднага се познава какъв съм. Не че някога съм го криел де.

Изведнъж вратата на канцеларията се отваря рязко, едва ли не сякаш някой я е изритал отвътре, оттам бясна изригва отличничката на випуска, обръща се директно към мен и ме кани да вляза вътре. Хората от опашката везах да недоволстват, чуха се подхвърляния някакви. Казах, че не е моят ред и че ще изчакам, но отличничката настоява да вляза. Инспекторката от учебен отдел явно дочу отвътре от канцеларията, че в коридора възниква напрежение и също се провикна да вляза. Извиних се криво-ляво на колегите и тръгнах напред към вратата на канцеларията. Усещах върху врата си изгарящите погледи на студентите от опашката, които бяха в правото си да се възмущават, но не аз исках да се пререждам, предполагах, че инспекторката ме вика за някаква справка.

Пристъпих в канцеларията. Инспекторката ми каза да затворя вратата. Затворих. Усетих, че вътре напрежението е още по-голямо отколкото в коридора. Сякаш въздухът беше наелектризиран и най-малката искра щеше да предизвика взрив. Инспекторката се взираше в мен изпитателно. Подкани ме:

- Влез, моето момче! Не се стеснявай, заповядай! - Гласът ѝ беше много странен: хем престорен любезен, хем озадачен. Хем насърчаващ, хем имаше някаква ревност.

Отличничката също ме гледаше изпитателно. В нейния поглед се четеше смесица от завист, презрение, учудване, обида. Мълчеше, беше заковала поглед върху лицето ми.

Инспекторката продължи със същия престорено любезен глас, който преминаваше във фалцет:

- Не знам как е станало, но ти имаш най-висок успех във випуска. – Гледаше ме изпитателно.

Отличничката също още се взираше в мен. Двете се държаха така сякаш винаги са ме подозирали, че крада нещо и сега са ме заловили най-накрая на местопрестъплението с веществени доказателства в ръцете и очакват самопризнания.

Това „не знам как е станало” на инспекторката кънтеше в главата ми. То не беше констатация, беше въпрос. Даже не беше въпрос, а беше обвинение. Сякаш ме подозираха, че съм си фалшифицирал оценките, че съм подкупил преподавателите, че съм измамил някого, че друг се е явявал на изпити вместо мене, знам ли… Взираха се в мен и сякаш ме упрекваха с поглед, че аз, някакъв черен мангал, мога да си позволя да имам по-високи оценки от отличничката. Тя беше звездата на университета – канеха я на конференции, водеха я в чужбина, четеше доклади, участваше в проекти, развиваше се момичето. От сутрин до вечер беше в университета, не пропускаше лекция или упражнение. Беше любимката на всички.

Взех си книжката и излязохме от канцеларията. Отвън студентите се бяха досетили, че се случва нещо извънредно и вече никой не роптаеше, че съм се прередил. Никой не говореше, никой не си гледаше в телефона. Всички бяха притихнали и се взираха в лицата ни, за да прочетат каква е интирагата.

Отличничката беше пребледняла. Имах чувството, че ще се разреве. Цялото ѝ тяло потреперваше от нерви сякаш ѝ пускаха ток. До нея бяха застанали нейните подгласнички, с които винаги се движеха заедно и образуваха стена пред мене, така че не можех да си тръгна. Всички в коридора очакваха да се случи нещо ужасно. Сякаш по уредбата бяха пуснали гласа на инспекторката, който повтаряше на запис „не знам как е станало, не знам кака е станало, не знам как…”.

Тогава отличничката едва ли не тропна с краче по пода и поиска да ми види книжката. Ей-така, пред всички, в коридора. Вратата към канцеларията също беше отворена и инспекторката явно също слухтеше отвътре какво се случва. Сигурно очакваха, че книжката ми е с друго име, друга снимка, различен човек, знам ли какво.

Подадох си книжката, отличничката и приятелките ѝ се взираха в нея, прелистваха я, ако имаха лупа, сигурно щяха да я ползват. После ми върнаха книжката троснато, връцнаха се и се отдалечиха по коридора.

Тръгнах си. Вървях пеша, малко да се разсея от случилото се. Все още в главата ми кънтеше „не зная как е станало”.

Истината е, че изобщо не очаквах да съм отличникът на випуска. Това мен също ме свари неподготвен. Никога не съм обръщал особено внимание на оценките си. На мен ми се налагаше през цялото следване и да работя. Пропускал съм лекции и упражнения, четях от записките на колегите или от лекциите, които преподавателите ни изпращаха по имейлите. Непрекъснато пътувах, учех по гарите, автобусите и купетата на влака. Исках да работя това, което уча. Никога не са ме канили на конференции дори и в България, камо ли в чужбина. Но пък започнах стаж по специалността си още от първи курс. След това ме взеха и на работа. Проявяваха разбиране и ме освобождаваха за важните лекции и упражнения. Не ходех на всичко, не всичко си заслужава. Ходех само при преподавателите, от които наистина имаше какво да науча, които имаха практически опит, бяха стъпвали на терен и знаеха какви са истинските проблеми. Едно е да четеш лекции в аудиторията и да пишеш учебници в кабината, съвсем друго е да стъпиш на терен, да утешаваш майка, която е загубила детето си, бременно момиче на 14, баба, останала без доходи и живи роднини, жертви на трафик, наркомания и проституция.

Исках да помагам на тези хора, а не да изкарвам високи оценки и да съм отличник на випуска. „Не знам как е станало”. Ами ето така е станало… Толкова е просто.   

Отличничката завърши и магистратура след бакалавърската програма. След това записа и докторантура. Стана асистент. Сега тя самата преподава на ромски студенти.

Тази публикация е създаден с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.

(как проблемите с върховенството на правото се отразяват на качеството на здравеопазването)

ВЪВЕДЕНИЕ

Мария е бременна. Доскоро тя е живяла в Испания. Там е работела, получавала заплата, плащала данъци и осигуровки. Решила е да се върне в България, за да роди бебето си, защото не е омъжена, а тук родителите ѝ могат да помагат да се грижи за детето, докато е още малко. Мария иска редовно да ходи на прегледи, докато трае бременността ѝ, за да е сигурна, че всичко със здравето на бебето, а и с нейното собствено здраве е наред. Но Мария дълго време е била в чужбина и затова няма здравни осигуровки у нас. Частните прегледи са прекалено скъпи за нея и тя в момента не може да си ги позволи. За да получи достъп до системата за обществено здравеопазване в България, един човек трябва да плати здравните си осигуровки за пет години назад. Получава се прекалено голяма сума, която Мария не може да извади наведнъж. Мария е отчаяна. Започва да съжалява, че изобщо се е върнала в България. Чувства се в безизходица. За щастие Мария по случайност разбира, че в България има специална наредба на Министерството на здравеопазването за случаи като нейния. Тази наредба дава право на всяка здравно неосигурена бременна жена да бъдат проведени четири безплатни прегледа, изследвания, да може да лежи в болница, ако има нужда от това и да роди, без да е нужно да доплаща. Мария отива на преглед в една от най-големите болници в България. Но вместо да получи внимание, уважение и грижи, още на рецепцията ѝ се подиграват, наругават я и я изгонват, защото няма здравни осигуровки…

Проект „Ever Clever” на сдружение ЛАРГО е посветен на Мария[1] и на хилядите момичета и жени в България, които попадат в подобна ситуация.

[1]Всички имана и лични данни в докладите по проекта са променени, за да се запази анонимността на участниците в проекта и проучванията.

Към целия текст: