18 януари 2023 година

     В България мъжете се страхуват от жени, които са независими, които са силни, които имат характер. Помня как се прибирахме от един концерт в Костенец. Беше посред нощ, естествено. Бях си облечена като за концерта – с роклята, прическата, грима, високите токчета. Тогава карах един форд фокус. Изведнъж като на филм от един страничен път изскочи черен мерцедес. Започнаха да ни ни преследват, да ни светят с фаровете, да свирят с клаксона. Искаха да ни изхвърлят от пътя, да ни отбият в страни. Казах си, че трябва да съм спокойна, да съм силна, да не губя самоконтрол. Винаги сама съм се справяла.
     Започнах да пея след осми клас. На мен ми е от семейството. Мама пееше тракийски песни, а татко свиреше на акордеон. От шестнайсет годишна съм свикнала сама да се издържам и сама да се оправям с живота. Започнах да пея по кръчмите. Сега ми е смешно, но това е най-голямата школа, не можеш да си успешна, ако не минеш през тази школа. Хонорарът ми беше двайсет лева. Разбира се, имало е подхвърляния, закачки, даже закани по кръчмите, ама винаги съм била много твърда и не смееха да се задяват с мене. Знаеха ми характера.
     Но сега беше различно. Тези имаха пистолети, извадиха ги през прозорците на мерцедеса и започнаха да стрелят. Мислех си, че с нас е свършено. Когато влязохме в Белово, завих по кривите улички. На едно по-закътано място спрях колата, изключих фаровете и двигателя, всички изскочихме от колата като коркови тапи и хукнахме да се крием, без даже да затворим вратите, за да не вдигнем шум. Както си бях с роклята и високите токове се наврях в едни храсталаци. Цялата треперех. Не знам колко от студ, колко от страх. Бях се надрала и по ръката ми се стичаше вадичка кръв. Чувах как ония обикалят да ни търсят, виждах силуетите им, долавях дишането им. Опитвах се да не мърдам, да замръзна. Миришеше на прясно изорана пръст от двора зад мене, миришеше на животни, чудех се дали има куче и няма ли да се разлае и да ме издаде.
     Разбира се, ние бяхме се обадили на 112 още от колата. Но полицаите се бавеха. Сега мисля, че се бавеха нарочно. По-късно разпитахме и се оказа, че най-вероятно са ни гонели за рекет, знаели са, че се връщаме от изпълнение и са очаквали да носим пари. Не съм сигурна, но казват, че момчето с мерцедеса бил син на някакъв полицай. Покриха всичко.
     Важното е, че се отървахме. Започна да се развиделява вече и онези се отказаха да ни търсят. Може би са ни причаквали някъде, но ние се бяхме обадили на едни наши роднини, които пристигнаха да ни спасяват. Хората си мислят, че животът на певицата е лесен, че си живееш като принцеса. Но трябва много работа, много упоритост, много лишения. Само талант не стига. Това, което ми дава сили е моята публика. Обичам ги тези хора. Те са най-голямото ми богатство. Това, което ми тежи е самотата. Хората виждат къщата, колите, роклите, но не виждат самотата. Ставам сутрин и домът ми е празен. Правя си кафе и дълго време го пия. Гледам през прозореца. Не съм си казала, че не искам да се омъжа. Не е и да съм поставила кариерата си на първо място за сметка на всичко останало. Опитвала съм, но просто в България мъжете ги е страх от независими жени. Страх ги е от силни жени. Мъжете могат да се репчат с коли и с пистолети, но не и с характер. …

Славка Трифонова е певица от с. Найден Герово.

Родена е на 19 декември 1990 г. в Пловдив.

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - РЕКЕТ...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

публикувано на сайта на БНР на 18.01.23 в 10:00

     Подкрепа за жените от ромски произход. Това е целта на социалната кампания  „Имам една мечта”. Тя се реализира от Сдружение „ЛАРГО“ – Кюстендил, което активно работи в помощ на ромските общности.  Новата социална инициатива на сдружението е насочена към ромски жени и девойки чрез директно застъпничество. Срещи вече се провеждат в Дупница, Благоевград, Кюстендил, Радомир  и Ракитово.

     “Искаме да покажем, че и в България чрез модела на директното застъпничество можем да овластим тези ромски жени и момичета, които могат да се борят за мечтите си, да се борят за по-добро образование, по-добра социална среда, по-чисти квартали, за достъп до тези блага, които смятат, че им помагат да се реализират като жени и хора“, обясни за Радио Благоевград д-р Венелин Стойчев. Той акцентира, че вече се създава мрежа от местни центрове и клубове, където се провеждат обучителни срещи с жените от ромските общности.

За работата с уязвимите групи и кампанията „Имам една мечта“ е разговорът с д-р Венелин Стойчев, Сдружение „ЛАРГО“.

БНР подкасти:

Неразказани истории

Ваня Кастрева: Важното е да дариш - любов и подкрепа

 Неразказани истории

Рожденият ден на Анастасия заедно с нейната учителка Таня Величкова

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

12 януари 2023 година

     Завърших кварталното основно училище с отличен успех.  Целта, която си поставих тогава беше да вляза в професионалната гимназия по икономика. В главата ми на четиринадесет години това беше представата за успех. Когато споделих на преподавателите си, че искам да продължа в икономическия техникум, те много се зарадваха и започнаха да ме подготвят. Но много от тях ме предупреждаваха, че това училище може да се окаже по-трудно отколкото си представям и вероятно няма да имам същите високи оценки, както дотогава. За моя радост обаче успях да запазя високите си академични резултати и дори бях една от наградените за отличен успех, когато завършвах дванадесети клас.
     Учителите ми все пак се оказаха прави и наистина ситуацията в гимназията беше различна. Не ми беше особено лесно през първите месеци в новото училище. Имах нови дисциплини, по-трудни неща за научаване, много домашни и чести изпитвания. Но това не беше най-трудното, с което се сблъсках. По-трудно ми беше да свикна с новите ми съученици и факта, че от квартала бяхме само няколко души. Често се чувствах дискриминирана  отстрана на няколко от другите ученици. Един от моите тогавашни съученици не беше от България и подозирам, че с цел да не бъде изолиран от останалите, започна да се заяжда с мен, в моите очи безпричинно.  Истината е, че имаше дни, в които трудно намирах мотивация да отида на училище точно заради честите караници с няколко от съучениците си. Не ми беше лесно през тези четири години, но успях да се справя с трудностите, които се изпречиха на пътя ми. Накрая спрях да обръщам внимание на повечето изказвания, свързани с ромите, които се подхвърляха около мен, защото имах цел пред себе си - да взема матурите успешно и да кандидатствам в желания от мен университет. За моя радост през последната година от средното ми образование нещата се промениха и отношенията с класа ми започнаха да стават по-приятелски. Днес две от най-близките ми приятелки са момичета от същия този клас.
     По-късно завърших българска филология в Софийски университет а сега съм част от подготвителна програма към Централноевропейския университет в Будапеща. За програмата научих от моя приятелка, която също е била част от нея предходната година. Образованието ми във висши учебни заведения промени мирогледа ми напълно, особено българската филологията, дисциплина наричана „медицината на хуманитарните науки“. Там осъзнах колко важни са думите и каква е силата на езика. С думи можем да променяме не само себе си, но и света, в който живеем. Думи, които превръщаме в дела.
     В моя квартал, в ромските общности, но не само, дори и извън тях, жените все още трябва да се съобразяват с много повече ограничения от мъжете. Все още е много по-трудно да се реализираш, ако си жена. Аз самата съм израснала в ромски квартал, където традиционното мислене за това как трябва да изградиш живота си е различен от моята лична представа.  Предполагам, че за голяма част от хората в квартала на двадесет и три вече ми е време за семейство и моята постоянна амбиция да уча е загуба на време и енергия, защото за ромското общество изграждането на семейство е от изключителна важност.  Да си част от общността е начин за запазване на идентичността, поради което неписаните правила е редно да се следват, за да се избегне опасността от изолация.
     Не мога да виня хората в квартала, в който съм израснала за начинът, по който възприемат света около себе си.  Ако не си излизал, ако не си видял друго, ако цял живот си бил потопен в една и съща среда, няма как да знаеш, че може да е различно. А може да е различно. Момичетата от квартала трябва да знаят, че е най-лесно да се оставиш на течението и да се омъжиш на петнадесет години. Но има и друг път, пътят към образованието. Ние сами избираме съдбата си, затова изборът да учим, да поемем отговорност за себе си, да се образоваме и да се изградим като независими личности е единствено и само наш. Образованието е много важно. Колкото по-образована е една общност, толкова по-силно се чува гласът ѝ, толкова повече може да се бори за права и равенство.
     Бих предизвикала момичетата от моя квартал да продължават да опитват, да не се отказват, да учат и да вярват в себе си. Ние не сме различни, аз също съм била на петнадесет, аз също изпитвах трудности от страх да не би да поема по грешна посока, но в крайна сметка знанието е сила, а силата е нужна, за да градим живота, който самите ние искаме да живеем.…

Райна Емилова е филолог и преподавател по български език и литература. Родом е от Кюстендил.

През 2021 година завършва Българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

В настоящия момент Райна учи в Централноевропейския университет в програма за усъвършенстване на академичен английски език.

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - КОРЕНИ...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

15 декември 2022 година

     През есента времето се разваляше, започваха дъждовете, ставаше много влажно и аз всеки път се разболявах. Помня как ме слагаха на леглото с повдигната възглавница и дишах през апаратчето, което приличаше на една прахосмукачка. Мама и татко се редуваха да ме гледат нощем, не спяха, защото се страхуваха да ме оставят сама. Виждах в очите им страха, че ще умра. По детски се чудех защо хубавото време си е отишло и пак съм болна с астма и пристъпи… Казвах на мама, че искам да стане нещо, да си отида от тоя свят, за да не ги тревожа повече. Мама ми казваше, че за да оздравея, трябва да сменя климата. Че през есента щъркелите, лястовичките, пойните птички отлитат на юг. Мислех си, че Наюг е някаква страна, в която всички са здрави и щастливи. Тогава осъзнах, че ако искам да съм здрава, ако искам да сбъдна мечтите си, трябва да си отида оттук, трябва и аз да замина на юг… Като си поставим някаква цел, ние къде съзнателна, къде подсъзнателно я преследваме, просто цялото ни същество ни движи натам.

     Когато се прибирах от детска градина, тръгвах да гоня щъркелите, за да ме заведат на юг в топлите страни. Ама те ми бягаха. И сега професията ми ме отведе да работя в Кабо Верде. Когато за първи път отидох там, се разплаках. Осъзнах, че мечтата ми се е сбъднала, че живея в страната Наюг. В Кабо Верде обичам да ходя сама в един ресторант. Много е зелено, приготвят едни блюда с пет вида храна, които да ме убиеш, не мога да кажа как се казват. Седя си там сама и гледам зеленото. Просто дишам. Щъркели няма, ама има други птици…

Ренета Кривонозова е родена на 26 ноември 1994 г. в Пазарджик.

Завършила е приложна лингвистика – английски и испански.

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - НА ЮГ...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

15 декември 2022 година

     Докато беше в основното училище, синът ми беше отличник. Но в техникума си развали успеха. И няма да забравя една родителска среща – баща му не иска да ходи на родителска среща, затова аз отивам. И на срещата става майката на един негов приятел и започва: моят син толкова си може, оставете го да мине, не го натискайте, нека там да изкарва някакви тройки, да завърши криво-ляво, той не е лошо момче, но просто толкова си може, не изисквайте прекалено от него. Толкова се възмутих, направо бях бясна! Как може така да се говори за момчето пред всички! Не можех да повярвам! Станах и като ги почнах…
     След тази родителска среща още повече започнах да изисквам и да го насърчавам моето дете. Винаги съм вярвала, че той може повече и повече, и повече. Още като беше малък, винаги когато ходехме до Благоевград и минавахме покрай Американския университет, му казвах – ти тук ще учиш, ти тук ще учиш, това е твоят университет.
     Всички винаги сме го насърчавали и сме вярвали в него. В първи клас баща му го водеше на училище, защото аз бях на работа, а свекър ми го взимаш след занималня. Но в обедната почивка аз отивах всеки ден до училище, за да го проверя как е. В основното училище беше отличник, но в гимназията целият им клас беше от калпазани. В девети и десети клас много си развали успеха. Той можеше, но не искаше да се отличава от средата, искаше да го приемат съучениците му и затова оценките му паднаха. Бях сигурна, че той може повече. Но след това се стегна, реши, че иска да учи и нещата потръгнаха отново. Той е винаги такъв един спокоен, меланхоличен, но когато реши, че иска нещо, го прави. Влезе в Американския университет и аз винаги съм вярвала, че може още и още.
Когато замина за Америка, умирах от страх. Заради дългите полети, заради непознатото място, новите хора. Добре, че в самолета имаше интернет и през цялото време си пишехме. Знаех, че ще се справи, но вътрешно умирах от страх през цялото време. Ето, че той се справи чудесно.
     Той сега ми казва, че не приемам на сериозно работата му, че не вярвам в него, че не ценя постиженията му. А аз се смея. Как да не вярвам! Настина се гордея с него. Просто знам, че може повече…

Недка Ковачева е родена на 2 октомври 1977 г. в Кюстендил.

Майка на едно момче..

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ПОВЕЧЕ...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

13 декември 2022 година

     Казвам се Ани и се занимавам изключително активно с извънкласни дейности. Доброволец съм към сдружение ЛАРГО, гр. Кюстендил и заедно с другите доброволци на организацията подпомагаме различни каузи, които са полезни за нашата общност и за младежите в нея. Освен това от няколко години активно се занимавам с публично говорене. Член съм на Националния отбор по дебати на България и това лято ми предстои участие на Световното първенство. Често вземам участие в различни събития, лагери, семинари, инициативи, които ми дават една много по-различна перспектива за света от това, на което ни учат в училище. Вярвам, че това много ми помага и много ме развива като личност.
     Не винаги обаче съм била такава. Когато за първи път се записах на младежки летен лагер, бях в осми клас. Всичко беше прекрасно – програмата, условията, обстановката, обучителите, останалите участници и въпреки това аз не си прекарах добре. Тогава бях много притеснителна и срамежлива, не умеех да общувам добре с другите. Никога не отивах първа да заговоря някого, а винаги очаквах някой друг да дойде при мен. Този лагер дълбоко ме накара да изляза от зоната си на комфорт. Замислих се и реших, че няма да оставя срамежливостта да ми попречи да се развивам като личност. Затова започнах да се възползвам от всеки случай, който ми позволява да предизвикам себе си и да се развивам – записвах се на събития, на лагери, на мероприятия, за които не се чувствах подготвена и се притеснявах. С времето усетих как започвам да се променям, как ми става все по-лесно и по-лесно да правя неща, за които преди това не смеех и да си помисля. Но и освен това много от тези преживявания допринесоха значително за моето развитие и ме направиха човекът, който съм днес. Човек трябва просто да реши и да го направи, а не да си търси оправдания.
     Много е трудно, когато всички ти казват, че не можеш и че трябва да се откажеш. В ромските общности момичетата не вярват в себе си и средата около тях непрекъснато им натяква, че не могат да постигнат нищо голямо. Трябва да превърнем тази негативна енергия от средата в мотивация да се борим, да доказваме, че можем! Когато ми казват, че не мога да постигна нещо, аз още по-силно се мотивирам да докажа, че мога.
     Имала съм и негативен опит. Кандидатствах за един колеж в Англия, приеха ме, но не получих пълна стипендия, сумата беше много висока за родителите ми и не заминах. Бях много разочарована, но през следващата година ми се случиха невероятни неща – запознах се със страхотни хора, участвах в чудесни събития, имах незабравими преживявания. Ако бях заминала за Англия, нищо от това нямаше да ми се случи. Някои неща се случват с причина, а други неща не се случват с причина. Това е една успокояваща мисъл, дори и да не е напълно вярна.

ААни Ковачева е родена на 21 септември 2003 г. в Кюстендил.

Тя е активист и доброволец към сдружение ЛАРГО.

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ЛЕТЕН ЛАГЕР...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .