15 декември 2022 година

     Докато беше в основното училище, синът ми беше отличник. Но в техникума си развали успеха. И няма да забравя една родителска среща – баща му не иска да ходи на родителска среща, затова аз отивам. И на срещата става майката на един негов приятел и започва: моят син толкова си може, оставете го да мине, не го натискайте, нека там да изкарва някакви тройки, да завърши криво-ляво, той не е лошо момче, но просто толкова си може, не изисквайте прекалено от него. Толкова се възмутих, направо бях бясна! Как може така да се говори за момчето пред всички! Не можех да повярвам! Станах и като ги почнах…
     След тази родителска среща още повече започнах да изисквам и да го насърчавам моето дете. Винаги съм вярвала, че той може повече и повече, и повече. Още като беше малък, винаги когато ходехме до Благоевград и минавахме покрай Американския университет, му казвах – ти тук ще учиш, ти тук ще учиш, това е твоят университет.
     Всички винаги сме го насърчавали и сме вярвали в него. В първи клас баща му го водеше на училище, защото аз бях на работа, а свекър ми го взимаш след занималня. Но в обедната почивка аз отивах всеки ден до училище, за да го проверя как е. В основното училище беше отличник, но в гимназията целият им клас беше от калпазани. В девети и десети клас много си развали успеха. Той можеше, но не искаше да се отличава от средата, искаше да го приемат съучениците му и затова оценките му паднаха. Бях сигурна, че той може повече. Но след това се стегна, реши, че иска да учи и нещата потръгнаха отново. Той е винаги такъв един спокоен, меланхоличен, но когато реши, че иска нещо, го прави. Влезе в Американския университет и аз винаги съм вярвала, че може още и още.
Когато замина за Америка, умирах от страх. Заради дългите полети, заради непознатото място, новите хора. Добре, че в самолета имаше интернет и през цялото време си пишехме. Знаех, че ще се справи, но вътрешно умирах от страх през цялото време. Ето, че той се справи чудесно.
     Той сега ми казва, че не приемам на сериозно работата му, че не вярвам в него, че не ценя постиженията му. А аз се смея. Как да не вярвам! Настина се гордея с него. Просто знам, че може повече…

Недка Ковачева е родена на 2 октомври 1977 г. в Кюстендил.

Майка на едно момче..

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ПОВЕЧЕ...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

13 декември 2022 година

     Казвам се Ани и се занимавам изключително активно с извънкласни дейности. Доброволец съм към сдружение ЛАРГО, гр. Кюстендил и заедно с другите доброволци на организацията подпомагаме различни каузи, които са полезни за нашата общност и за младежите в нея. Освен това от няколко години активно се занимавам с публично говорене. Член съм на Националния отбор по дебати на България и това лято ми предстои участие на Световното първенство. Често вземам участие в различни събития, лагери, семинари, инициативи, които ми дават една много по-различна перспектива за света от това, на което ни учат в училище. Вярвам, че това много ми помага и много ме развива като личност.
     Не винаги обаче съм била такава. Когато за първи път се записах на младежки летен лагер, бях в осми клас. Всичко беше прекрасно – програмата, условията, обстановката, обучителите, останалите участници и въпреки това аз не си прекарах добре. Тогава бях много притеснителна и срамежлива, не умеех да общувам добре с другите. Никога не отивах първа да заговоря някого, а винаги очаквах някой друг да дойде при мен. Този лагер дълбоко ме накара да изляза от зоната си на комфорт. Замислих се и реших, че няма да оставя срамежливостта да ми попречи да се развивам като личност. Затова започнах да се възползвам от всеки случай, който ми позволява да предизвикам себе си и да се развивам – записвах се на събития, на лагери, на мероприятия, за които не се чувствах подготвена и се притеснявах. С времето усетих как започвам да се променям, как ми става все по-лесно и по-лесно да правя неща, за които преди това не смеех и да си помисля. Но и освен това много от тези преживявания допринесоха значително за моето развитие и ме направиха човекът, който съм днес. Човек трябва просто да реши и да го направи, а не да си търси оправдания.
     Много е трудно, когато всички ти казват, че не можеш и че трябва да се откажеш. В ромските общности момичетата не вярват в себе си и средата около тях непрекъснато им натяква, че не могат да постигнат нищо голямо. Трябва да превърнем тази негативна енергия от средата в мотивация да се борим, да доказваме, че можем! Когато ми казват, че не мога да постигна нещо, аз още по-силно се мотивирам да докажа, че мога.
     Имала съм и негативен опит. Кандидатствах за един колеж в Англия, приеха ме, но не получих пълна стипендия, сумата беше много висока за родителите ми и не заминах. Бях много разочарована, но през следващата година ми се случиха невероятни неща – запознах се със страхотни хора, участвах в чудесни събития, имах незабравими преживявания. Ако бях заминала за Англия, нищо от това нямаше да ми се случи. Някои неща се случват с причина, а други неща не се случват с причина. Това е една успокояваща мисъл, дори и да не е напълно вярна.

ААни Ковачева е родена на 21 септември 2003 г. в Кюстендил.

Тя е активист и доброволец към сдружение ЛАРГО.

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ЛЕТЕН ЛАГЕР...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

11 декември 2022 година

     Един от най-ранните ми спомени е за едно момче от детската градина. Била съм много малка, може би на около 2-3 годинки. Тогава, не съм разказвала на никого за това, нито на учителите, нито дори и на нашите. Помня как това момче ми викаше, че съм циганка, идваше и ме щипеше. На тази възраст не знаех какво означава думата „циганка“. Мисля, че щеше да е същото, ако момчето ми крещеше, че съм астронавт, телеграфистка или трактористка. Почти съм сигурна, че и момчето на знаеше какво казва. Вероятно го беше чуло от родителите си. Но помня болката от щипането, обидата и усещането, че съм друга, че съм различна, че нещо с мен не е наред. Споменът ми е смътен, но е едно от нещата, които силно са ме мотивирали да работя за ромската общност. Може би подсъзнателно.
      Бях единственото ромско дете в градината, а после и в началното училище. По онова време в кв. „Лозенец“ нямаше много ромски деца. То и сега няма, де. Мама е родена в „Лозенец“, тя там е учила и отраснала. Ние там живеехме с майка ми, баща ми и брат ми, който е три години по-малък от мен. И двамата ми родители са роми. Майка ми разбираше ромски, но не го говореше , а баща ми можеше и говореше ромски свободно. Научих се да чета и да пиша още като бях на 3-4 годинки. Когато тръгнах на училище, вече можех свободно да чета и да пиша и да смятам наум с трицифрени числа. След детската градина никога не съм се чувствала дискриминирана. Напротив, всички ме подкрепяха – и родителите, и учителите, и роднините, които се гордееха с мен.
      Има много ромски жени, които са полагали огромни усилия, за да се справят по пътя си с множество трудности и да постигнат това, което правят днес. При мен не беше така. Мисля че значително ме е улеснил фактът, че съм имала подкрепяща среда.
      В училище научих и руски, и английски. От 1994 г. започнах да работя с първата ромска НПО в София. От 1997 г. работя като експерт на международни организации, основно на Съвета на Европа. По това време започнах да ползвам активно и ромски – преди това го разбирах, но не го говорех активно. Но пишех. Била съм вече на училище, когато си измислих ромска азбука. Тогава не знаех, че вече има ромска азбука. Много хора, особено днес в България, все още не знаят, че има ромска писменост. И аз тогава не знаех и затова си измислих ромка азбука с едни мои си йероглифи. Бях си направила тетрадка – малък формат, с широки редове. Беше с меки корици, много удобна за писане. В тази тетрадка записвах различни приказки на ромски език. Бяха популярни детски приказки, но аз си ги записвах на ромски с моята си азбука, която само аз си знаех – сещам се, че имах на ромски за Червената шапчица, за Снежанка, такива приказки. Не мисля, че съм криела тетрадката от нашите, по-скоро не вярвам да са обръщали внимание на тези ми занимания. За мен тогава беше напълно нормално да измисля ромска азбука и да записвам приказки на ромски…
       Напълно нормално се разви и животът ми, много съм благодарна за това. Не само родителите винаги са ме подкрепяли, но и съпругът ми е много добър и разбиращ. Винаги е приемал това, че ми се е налагало да отделям толкова много време на работата си. Съпругът ми също е ром. Той е от „Коньовица“, махалата на „Константин Величков“, хората я знаят просто като Махалата. Оженихме се, веднага забременях, после родих и затова трябваше да отложа следването. Но след детето завърших културна антропология. Съветът на Европа ме покани да участвам в Европейската кампания за борба с расизма и ксенофобията, това беше първото обучение за млади роми и така започнах да работя за създаването на Форума на европейската ромска младеж. Смятам това за едно от най-големите си постижения, тъй като благодарение на работата на тази организация постигнахме признание на ромската младежка проблематика на европейско ниво. Тогава никой не работеше по тази тема, но сега вече е включена във всички европейски и в много национални политики за ромите.
      Смятам, че е изключително важно да има подкрепящи национални младежки политики, които да подпомагат реализацията на ромските младежи и конкретно за ромските момичета и млади жени. Вярвам също, че всяко ромско момиче може да успее, ако има подкрепяща среда от семейството си и от държавата, въпреки децата, които ще го щипят и ще му крещят, че е циганка или телеграфистка…

Александра Райкова е родена на 21 ноември 1973 г. в София.

Майка на едно момче, обучител към Съвета на Европа, основател и бивш президент на Форума на европейската ромска младеж

(Forum of European Roma Young People – FERYP).

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - АЗБУКА...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

09 декември 2022 година

     И учителите, и съучениците започнаха да ни приемат, едва след като спечелихме конкурсите за Америка. Допреди това ни възприемаха просто като умни момичета от циганската махала, които ще ги погълне средата, ще се омъжат малки и ще отпаднат от училище. Едва след Америка почувствах признание, допреди това беше тормоз.
Тормозеха ни още от детската градина. Спомням си, че изпитвах страх да ходя на детска. Бях притеснителна, бях свита. Не исках  да ходя на градина, защото всеки път някой ще ни обиди, някой ще ни удари, оскубе или ощипе. Най-много ни тормозеше едно момиче. Ние нищо не ѝ правехме, а тя ни обиждаше и ни удряше. Сестра ми е по-малка, но аз бях по-свита. Затова сестра ми идваше да ме защитава и накрая тя си го отнасяше. Другите деца не играеха с мене, ние със сестра ми бяхме първите деца от махалата, които бяха записани в градската детска градина. Помня как едни ден не изведоха групата на сестра ми на двора. Аз влязох, намерих я, облякох я, обух я и я изкарах на двора, за да не съм сама. Така все си бяхме заедно, държахме се една за друга, така оцеляхме.
     Мама всеки ден ни питаше как е минал денят ни, какво сме правили, какво сме научили. Ние си разказвахме всичко, споделяхме, че децата и учителките ни бият. Учителките обаче не предприемаха нищо, когато мама се оплакваше. Казваха ѝ че сме непохватни и че сами сме се наранили. Казваха, че няма да издържим и че ще отпаднем.
Мама ни казваше в градината да говорим само на български. Разбирам, че тя го е правела, за да научим добре български, за да говорим без акцент, за да можем да продължим напред. Аз не съм имала претенции, че трябва да говоря в градината на майчиния си език. Приемах го за нормално тогава. Мислех си, че ако говорим само на български, ще ни бият по-малко. Но не беше така. По-късно осъзнах, че и самите деца едва ли биха се държали толкова лошо с нас, ако не ги бяха настройвали родителите им и учителките.
     Имам и хубави спомени от детската градина. Помня как миришеше на супа. На пилешка супа. Много обичах пилешка супа. Обичах, когато ни даваха плодове. Не обичах кремове, грис и пасти. Помня празниците. Как правехме картички за майките, за буквите, за Коледа. На една Коледа на мен и на сестра ми ни подариха две еднакви кукли, но моята беше със синя рокля, а нейната с розова. Толкова много се бяхме развълнували, че не успяхме да заспим следобед и пак ни наказаха. Но си харесвахме куклите и си ги държахме в кутиите, не ги разопаковахме много дълго време…
     Дълги години по-късно, когато вече аз самата бях станала учителка и преподавах на ученици, осъзнах колко много ми е повлияло това, че не трябваше да говоря на ромски в детската градина. Като дете не го осъзнаваш, в мъгла ти е, но получаваш много мощно послание, че нещо, което за теб е напълно естествено, какъвто е майчиният ти език, е дълбоко сгрешено, е срамно и трябва да го криеш, за да не те бият. Някак си посланието е, че самата ти същност е неподходяща, има нещо нередно в нея, нещо неприемливо.
В училище също не ни приемаха, но и от махалата започнаха да ни отхвърлят. Казваха, че се правим на българки, че искаме да учим в българско училище, че вече не сме част от общността. Трябваше първо да ни приемат в Америка, за да започнат да ни приемат и тук… Ако изобщо ни приемат, де…

Мария Кривонозова е учителка по български език и литература в София.

Родена е на 3 ноември 1993 г. във Велинград.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ПРИОБЩАВАЩО ОБРАЗОВАНИЕ...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

28 ноември 2022 година

     Искам да кажа, че е изключително важно момичетата да мечтаят. Да могат да излязат от общността, да излязат от затворения си свят и да видят, че има и друго. Започнах тайно да мечтая, когато бях на десет и с родителите ми в сряда ходехме на пазара в Благоевград.
     Произхождам от най-традиционната ромска общност, от калдерашите или сръбските цигани, както ни знаят българите. За момчетата от нашата общност никога не е било проблем да учат. Татко е завършил средно образование, братовчедите ми се ожениха на по петнайсет, но си продължиха да ходят на училище и също си завършиха. Братята ми също учиха. Но за момичетата не е така. Съдбата на момичето е предначертана – ходи на училище най-много до осми клас, след това някой си я хареса, следва уговорен годеж, уговорена сватба, четири-пет деца и никакво право на избор. Сега аз трябваше да съм омъжена домакиня с няколко деца. Някои от моите съученички вече са баби и свекърви.
     Мама е с четвърти клас, а ние сме пет деца. Бяхме пет, вече, за съжаление, сме четири, защото единият ми брат, светла му памет, почина. Мама е от много бедно семейство, родителите ѝ се разболяват и тя на десет години е принудена да прекъсне училище и да започне да гледа домати в ТКЗС. Мама е от видинско, но заради лошото здраве на дядо, на нейния баща, се местят в Железница. Тогава мама е на дванайсет, а баба също се разболява. Мама е трябвало да поеме грижата за цялото домакинство и отново работи в ТКЗС, но вече не гледа домати, а крави. Тогава я среща татко.
     Татко е бил хубавец, желан ерген. Той е от врачанско, но е роден в Белоградчик. Заради чергарския начин на живот на калдерашите, децата са се раждали където се случи. Ние сме занаятчийски род, поправяме и продаваме бакърени съдове, калайдисваме. Живеели сме покрай реките на катуни и сме калайдисвали на хората посудата. Татко е трябвало да се включи в занаята на семейството на петнайсет, но е бил много буден искал е да учи, записал е вечерно и е завършил средно образование.
Дядо, бащата на татко, е бил много трудолюбив и уважаван човек, затова милицията му позволява да се преместят от Северозападна в Югозападна България. Тук има само няколко семейства калдераши. Когато татко среща мама, той на двайсет и две, а тя е на петнайсет. Ставала е всяка сутрин в четири, грижела се е за семейството. Оттогава, да са ми живи и здрави, са все заедно.
     И двамата ми родители са много работливи. Понеже съм четвъртото дете, някак си успях да се промуша незабелязано и да продължа да уча. Родителите ми ставаха в четири за работа и се прибираха в десет. По-голямата ми сестра трябваше да се грижи за нас, по-малките, и затова я спряха от училище след четвърти клас. Аз бях първата, която ходи на предучилищна група. Мисля, че съм второто момиче от всички калдераши в България, което завърши висше образование.
     Предучилищната беше точно срещу вкъщи и затова мисля, че на всички им беше по-лесно да ходя там, вместо да им се мотая из краката. Мама винаги е мечтаела да си имат къща и децата им да си имат дом, а да не живеят като нея цял живот чергарски и по квартири. Едва през 1989 г. им дават право на строеж в Симитли. Не им позволяват да си купят земята, но им позволяват да строят. Но в началото на деветдесетте е страшна криза, няма материали, чакаш по опашки, търсиш връзки. Мама и татко вече имат пари, бяха регистрирали фирма за строителство и хидроизолация, но нямаше материали за строеж на къщата. Сега като се замисля, благодарение на това ме изпуснаха и учих. Те до завършването ми на гимназията винаги бяха много заети, никога не са стъпвали в училище на родителска среща или да видят как съм.
      В първи клас не бях много добре, защото повечето деца вече знаеха да четат и да пишат, а аз не знаех. В класа бяха около петнайсет българчета и около десет ромчета. Ние живеехме в българската махала, там ни беше къщата, но мен ме брояха с ромчетата. Винаги сме играли всички заедно, децата не правят разлика кой е българин, кой е циганин, кой е калдераш. Винаги сме празнували всичко заедно. Едва при тийнейджърите родителите започват да им казват с кого да общуват и кого да избягват. По наше време и се обличахме сходно, тогава нямаше изкуствени мигли, нокти, джуки. За училище имахме по едни дънки, един анцуг и едни маратонки.
     Когато трябваше да се пазарува нещо за училище – дрехи, тетрадки, флумастери, нещо – се качвах с мама и татко в колата, когато в средите те пътуваха за пазара в Благоевград. От вкъщи дотам са петнайсет километра. Имахме една бяла лада комби, пълна със съдове. Тогава на пазара в сряда идваха много македонци да купуват бакърени съдове, българите вече бяха спрели да пазаруват, а македонците задължително подаряваха на сватбите.
     Ученето много ми се удаваше и след четвърти клас влязох в най-силната паралелка с английски. Само аз бях останала от ромчетата, другите деца бяха в по-слабите паралелки. След осми клас исках да уча в математическата или в английската гимназия в Благоевград. Имах само шестици, бях пълна отличничка, бях спечелила много олимпиади. Обичах много математиката, тя много ми вървеше, но обичах и английския. Но татко каза, че не може. Бях много ядосана, но той настояваше, че до осемнайсет отговорността за здравето и живота ми са негови, а след това да правя каквото искам. Тогава му се сърдех, но сега го разбирам. Родителите ми са се притеснявали кой ще ме кара до училище, кой ще ме пази, кой ще ме гледа. При калдерашите много се внимава момичето да е девствено до сватбата, да не се залюби, да не кажат хората, че е провалена. Затова компромисът беше ако ще уча, да си остана в Симитли. Така и стана. Но другите ученици ходеха на летни лагери, ходеха на зелени училища, ходеха си на гости, а мен не ме пускаха. До деветнайсет не е имало нито една нощ, която да съм изкарала извън вкъщи. Мечтаех си тайно.
     Бях на десет, когато за първи път на пазара в сряда в Благоевград видях студенти от Американския университет. Бях удивена, че има хора от целия свят, че са толкова шарени, че могат да говорят езици, да се сприятеляват и да пътуват. Оттогава започнах тайно да си мечтая един ден да мога и аз.

Маряна Борисова е действаш адвокат, завършила е право и международни отношения,

била е стажант в Европейската комисия и в Кабинета на Председателя на Европейския парламент,

работила е в Комисия за защита от дискриминация, тя е активист за младежко включване и развитие. Родена е на 4 юни 1985 г. в Симитли.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ПАЗАРЪТ В СРЯДА...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

07 ноември 2022 година

     Учех с котката. Четях и уроците, разказвах ѝ, изпитвах я. Тя беше една малка котка, като плюшена такава. Вече бяхме станали пионери и имаше викторина долу в пионерския дом. Всяка година правеха такава викторина на различни теми. Събираха се отбори от целия регион. Градското училище беше българското, останалите училища от селата бяха смесени, а нашето беше ромското.
     Онази година темата беше за Алеко Константинов – творчество и биография. Нашата учителка, за да ни подготви, каза да си изперем и изгладим белите ризи и червените вратовръзки и да не ядем слънчоглед, за да не се изложим, защото е типично за нас, ромите, да люпим слънчоглед. В общи линии това ни беше подготовката, макар че имаше и едни изписани листове за Алеко Константинов. Много се амбицирах, научих всичко, което можах, даже научих и въпросите на моите съотборници. Накрая спечелихме първо място и ни подариха истинска футболна топка – кожена, а не гумена – и шах.
Нас винаги ни плашеха с градското училище още от първи клас. По онова време имаше строги наказания. Мен никога не са ме удряли, но помня как учителите често биеха момчетата при провинения. Казваха, че ние сме много тъпи, а че в градското училище децата са умни и чисти. Представяхме си ги като някакви богове. От време на време при нас идваше по някое дете от градското училище, някой провалил се и паднал ангел. Това бяха деца, които бяха наказани заради лоша дисциплина, лошо поведение или пък деца, които искаха да вземат по-висока диплома, за да могат да кандидатстват след основното образование. Тези деца много бързо се адаптираха в нашата среда, научаваха ромски и си изкарваха чудесно. Но от другите, които продължаваха да учат в градското училище, ни беше много страх.
     Когато стигнахме долу в пионерския дом за викторината, веднага се разбра откъде сме. Ние, разбира се, си бяхме изпрали и изгладили белите ризи и червените вратовръзки, бяхме си обули най-новите обувки, но бяхме кални, защото в нашия квартал нямаше асфалт или паваж и докато се измъкнем, бяхме се оплескали, колкото и да се пазехме.
     Беше се събрал целият град – директори, учители, родители, партийни секретари, комсомолци. Това беше събитието на годината. Викторината започна, едно момче от нашия отбор тръгна да отговаря, обаче ние бяхме първи, той много се притесни, обърка се, изчерви се, заекна, млъкна. Хората се усмихваха, шушукаха си, някои му ръкопляскаха, за да го насърчат, но детето беше блокирало. И те попитаха дали някой друг от отбора има да допълни нещо. Вдигнах ръка и понеже се бях готвила много, отговорих на целия въпрос. Всички бяха много учудени. Помислиха си, че не сме си разпределили правилно въпросите и той е отговарял на мой въпрос.
После викторината продължи и видях, че децата от градското училище съвсем не са богове. Те си бяха обикновени деца, също се притесняваха, също запецваха, забравяха си репликите, не знаеха всичко. И когато някой не можеше да отговори, винаги питаха дали някой от отбора иска да допълни, а след това дали някой от другите отбори иска. Аз отговарях на всички въпроси. Никой не можеше да повярва. Най-малко нашите учителки, които винаги ни казваха, че сме тъпи, че не знаем, че не можем. Така за първи път нашето училище имаше истинска футболна топка – кожена, а не гумена – и шах.
     Моите родители ги нямаше на викторината. Аз съм от шестчленно семейство, ние сме четири деца. Родителите ми са напълно неграмотни, никога не са ходили на училище, не знаят нито да четат, нито да пишат. Но мама винаги е уважавала училището. Винаги е ставала рано, за да ни вдигне, да ни направи закуска и изпрати на училище. Никога не сме закъснявали, бяхме като войници, но никога и никой не ме е насърчавал да ходя на училище и не ми е помагала с уроците и домашните. Просто бях будно дете, макар на нашите да им беше много трудно.
     Понеже бях будна, в детската градина ме избраха за Снежанка, трябваше да помагам на Дядо Мраз да раздава подаръците на другите деца. И аз помагах, бяха ме сложили до Дядо Мраз, той вадеше подаръците от чувала и аз ги раздавах на децата, а родителите ръкопляскаха. Всички подаръци бяха опаковани в цветни хартии и вързани с панделки. Всички деца бяха много щастливи. По едно време настана някаква суматоха зад мене. Аз носех подарък на едно дете, но с половин око успях да видя, че майка ми и учителката слагат в последния момент в празния вече чувал още един подарък. Това беше моят подарък, беше малък, не беше опакован, без панделка. Беше една малка котка, като плюшена такава.

Анче Кривнозова е родена на 24 ноември 1969 г. в Ракитово. Завършила е средно образование в родния си град.

Майка е на две дъщери. Работи към фондация „Бъдеще - Ракитово“.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ВИКТОРИНАТА...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .