За нашето поколение вече не е така. Аз не държа на това. За мен по-важен е човекът. Но за родителите ми, например, девствеността е много важна. Тяхното поколение държи момичето да е девствено, да е чисто, да се грижи само за мъжа си, да не е била с други. Иначе казват „тази е развалена”, „не става”, „не я искаме”.

И момичетата сега най-много се бият заради момчета. Най-голямата обида е да кажат за някоя, че е развалена, че има голи снимки в интернет. Тогава си уреждат срещи, бият се, скубят се, дерат се с нокти, направо се обезобразяват. Най-много момичетата се бият за момчета и момчетата се бият за момичета.

Така едно момиче от нашия клас се беше разделило с приятеля си тук, имаше ново гадже от другата махала. И всичко точно, обаче бившият започва да ѝ пише, че иска да е с нея, да ѝ праща съобщения, да иска да се видят и пак да се съберат. Тя обаче си пада малко интригантка и вместо да го разкара, е много горда, че я искат двете момчета и започва да ги насърчава и двамата, да разберат и двамата, че всеки иска да е с нея. И ние сме си на училище и в един момент започват да ни заливат есемеси, че се урежда битка в парка между момчетата от двете махали. Бившият събира още четирима приятели, бягат от училище и отиват горе в парка, където са си уредили среща с тези от другата махала. И виждат там само двама души – бившият с още един - и решават да ги бият. Момичетата от класа пък тръгват да ги разтървават, за да не стане някакъв голям сакатлък. Онези от другата махала обаче се оказва, че не са двама, а са девет – другите седем самураи стоят скрити и чакат да започне боят, за да се включат и да пребият нашите. Започва мелето, момичетата звънят на полицията, но те полицаите при такива случаи не идват веднага, а изчакват малко да се изпонабият, да се уморят и тогава ги разтървават. Идва патрулката, водят ги в полицията, дават показания и ги пускат. Обаче се оказва, че в суматохата един от нашите е намушкат с нож, малко над бъбрека, но от адреналина не е усетил абсолютно нищо. Чак като се прибира вкъщи и си сваля тениската, вижда, че всичко е плувнало в кръв. За късмет е само на няколко милиметра от бъбреците и нищо опасно му нямаше – зашиха го, залепиха го и го пуснаха.

След тая случка и двете момчета разбраха, че онази е интригантка и я зарязаха и двамата. Сега е сама, няма си постоянно гадже. Обаче моята братовчедка излизаше с едно момче. Не бяха гаджета, просто се виждаха. И онази интригантка свалила и това момче, направила си снимки с него и ги праща на братовчедка ми със съобщение да си го прибира, защото не е читав и изневерява. Изневерява с нея, разбираш ли. Братовчедка ми ѝ писа да си го задържи. Обаче това момче също си тръгна.

Но аз лично гледам човека. Смятам, че ще е честно, ако си разделим и домакинската работа. Не мисля, че жената в днешно време трябва да е само домакиня и да слугува на мъжа си. Да, бих чистил с прахосмукачка и мил чиниите. Ама то ние имаме миялна машина. 

Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.

Винаги съм смятала, че си живеем много добре и много спокойно. Не се бях замисляла. Обичам си махалата и приятелите, роднините. Там съм израснала и там ми е дом.

Обаче наскоро един познат от друг град ме попита за престъпността в нашия квартал и аз тогава осъзнах, че от една страна тона си е моето място, но от друга страна не е никак спокойно.

Когато е малък, човек е безсмъртен. Вярва, че на него точно нищо лошо не може да му се случи и неприятностите са само за чуждите хора. Никога ни съм изпитвала някакъв страх в махалата. Но от друга страна, непрекъснато стават караници, сбивания, престрелки. На празника на града задължително има някое сбиване, има и жертви. По сватбите ще е изключение, ако не стане гюрултия и няма някой намушкан, някой посечен. Племената периодично се сбиват едно с друго, пристигат на центъра с джипове, започват да се стрелят не само с пистолети и с пушки, ами и с автомати. Като малка, чуят ли се изстрели, веднага нашите ни прибираха вкъщи и една седмица не излизаме, докато не утихне – нито на училище ходим ни, нито на работа родителите. Тогава това ми се струваше нормално, но не е нормално от друга страна. Сега хората се учудват, че вече от шест месеца не е имало голямо меле, което си е един вид рекорд за нашите хора. А много от участниците в тези погроми са и мои познати.

С братовчед ми, например, сме връстници, няколко седмица ни е разликата, живеем врата до врата, майките ни заедно са ни отгледали, аз у тях съм си у дома и той си е у дома у нас. Той е много добро момче. Като го види човек, веднага му става симпатичен. Честен, прям, душата на компанията, направо е ангелче в лицето.

Наистина е добро момче, но няма добри постъпки. Той е с много светла кожа, красавец е и от малък дружеше с българи. Започна да пуши. Започна да пие. На 13-14 години започна всяка вечер да излиза в града по заведения и по дискотеки. Заряза училището. Започна да пуши трева. От дома му започнаха да изчезват пари. После и от нас започнаха да изчезват. Родителите му ни обвиняваха, че го клеветим, но имаше камери, на тях се вижда как краде бижута, часовници, пари. Когато го хванеш, той си признава и връща всичко, което не е продал и пропил. Не можеш да му се сърдиш, когато те гледа с честните си очи.

Братовчед ми е, от деца сме заедно. Познавам го, обичам го, не е лошо момче. От една страна има чиста, светла душа. Но от друга страна…  

Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.

Ако разберат, ще им кажа, че не съм ги лъгала. И то наистина си е така. Не съм ги лъгала. Те просто не са ме питали. Питаха ме от кой град съм и аз си им казах.

То целият ден някак си мина накриво. Имахме упражнение и ни обясняваха как да подготвяме пациент за операция. И преподавателят ни каза, че трябва да очакваме проблеми от „хората от етноса”, защото преди операция се свалят всички обеци, пръстени, гердани, гривни. За това се подписва протокол, всичко се описва, прибира се в сейфа и след това му се връща на човека. Но „хората от етноса”, така се изрази преподавателят ни, често отказвали да си свалят бижутата, защото не вярвали, че ще им ги съхраняват на сигурно място, или защото си въобразявали, че някакви кръстчета и мъниста ще ги пазят от уроки по време на операцията.

Тогава си замълчах, какво можех да кажа. Но след упражнението с една колежка отидохме до Пирогов. Нямахме занятия там, а тя трябваше да си вземе резултатите от някакви изследвания. Аз не бях ходила до Пирогов и реших да я придружа. Тя е много готина мацка, на нея това и е второ висше, преди това е завършила някаква икономика, има си и детенце. Резултатите ѝ не бяха излезли още и отидохме пред болницата да изчакаме и да пием по кафе. Аз не пия кафе, ама така се казва. Бърборим си нещо и тя вика, че е много хубава болница Пирогов, ама имало много „хора от етноса”. Питам като пациенти, или че работят в болницата. Тя казва, че и двете. Казвам, че и те са хора и те трябва да се лекуват и да работят някъде, по-добре да са здрави и да работят, нали така. Тя казва да-да, ама прекалено много имало „хора от етноса”, всички санитарки били от етноса. На мен ми стана криво, ама не си издавам прикритието.

Взехме ѝ резултатите от изследванията, нямаше нищо страшно и решихме да хапнем в едно заведение наблизо. Поръчваме си ние, всичко точно, бърборим си, тя повече от мене, но по едно време момичето, което чисти масите, отсервира чашите и чиниите, ме вижда, усмихва ми се и много любезно ме поздравява. Аз наистина в първия момент не я познах. Само кимнах и продължих да си говоря с колежката. Обаче в следващия момент колежката ми приказва нещо, аз виждам, че си мърда устните, обаче не чувам никакъв звук. Главата ми бучи, ще се пръсне. Викам си – край сега! Ако момичето, дето чисти дойде и ме заговори, отиде ми прикритието, свършено е с мене. Сетих се, че я познавам от махалата, че е много свястно момиче, че сме не само познати, но и добри приятелки, имаме си приказката, тя е идвала у нас. Направо изтръпнах! Тя обаче не дойде - събра празните чаши и чинии от съседната маса, избърса с кърпата и се отдалечи, повече изобщо не се върна…

Сигурна съм, че ако разберат, колегите и преподавателите ще си променят отношението към мене. Те дори не осъзнават как по цял ден говорят как „хората от етноса това, хората от етноса онова”… Колежката ме пита откъде познавам момичето, дето чистеше масите, ама аз казах, че не се сещам дали въобще я познавам, че сигурно се е припознала нещо. На нея си ѝ личи по цвета на кожата, не можеш да я сбъркаш. Продължихме да си говорим, тръгнахме си, аз се качих на рейса и си мислех за „хората от етноса”.

Не съм искала да ги лъжа. Не съм ги лъгала. Ако разберат и ме попитат, точно така ще им кажа. Не съм длъжна да се заявявам навсякъде, просто те не са ме попитали…

На няколко пъти ходих сама после до това заведение, исках да видя момичето, да ѝ обясня каква е ситуацията, да ѝ се извиня, ама все не мога да я сваря на смяна.

Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.

Още от първи клас сме заедно. Той е от много бедно семейство. Родителите му не са лоши хора, но те го пращаха на училище, само защото така трябва да се прави, защото всички деца ходят на училище. Никога не са му проверявали домашните, не са го изпитвали, какво да говорим за курсове, уроци, частни учители... Със сигурност дори не са му гледали оценките и не са стъпвали на родителска среща. Родителите му не са неграмотни, ама само минимума – колкото да могат да смятат, да четат и да се подписват. Толкова. Когато сядахме да пишем домашни у тях, техните все ни караха да излизаме и да играем навън с другите деца, вместо да стоим затворени в стаята. Подиграваха му се, че учи много. Все му подвикваха: „Излизай навън да си играеш с децата! Стига си чел! Директор ли ще ми ставаш?!?” И ние излизахме.

Ние сме многодетно семейство. Добре сме финансово, даже хората от квартала ни смятат за богати. За разлика от много други ромски деца, никога не съм знаел какво е да си гладен, да си жаден, да ти е студено, да нямаш дрехи и обувки, за да отидеш на училище. Нашите работеха здраво и си изкарваха добри пари. Но не им оставаше време за мене. Следяха ми оценките, караха ми се, ако нещо учителите са недоволни, пращаха ме на уроци и допълнителни курсове, ако трябваше. Но никога не са ми правили закуска, не са ми слагали в чантата сандвич за междучасието, не са ми приготвяли багажа за екскурзия, не са ме изпращали до автобуса или до гарата, както правеха родителите на другите деца. Сутрин отиваха рано на работа и аз само намирах пари да си купя каквото ми трябва.

Той сигурно ми е завиждал, че бяхме заможно семейство. Но и аз му завиждах. Сега го осъзнавам, че винаги съм му завиждал. Родителите му не се интересуваха от училище, но винаги ще му направят закуската, ще му сложат сандвич за училище, ще си говорят с него, ще го питат как е, какво е правил, как е минал денят му. Бяха бедни хора и той е единственото им дете, няма други братя или сестри.

Сега си мисля, че аз съм бил неглижираното дете, а не той, въпреки, че сме по-заможно семейство. Може и да му са се присмивали, че ще става директор, но никога не е бил оставян без чисто човешко внимание.

След гимназията опитах в университета, ама разбрах, че не е за мене. Имам си собствен бизнес и се оправям, не се оплаквам от нищо и не съжалявам за нищо. С него още сме добри приятели, виждаме се често. Той завърши бакалавърска степен. После завърши и магистратура. И наистина стана директор.  

Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.

07 март 2024 година

Сдружение ЛАРГО – гр. Кюстендил ви кани на заключителна пресконференция по проект „Имам една мечта“, която ще се проведе на 22 март 2024, петък, от 11:00 ч. в пресклуба на БТА в Кюстендил, ул. Хан Крум 19.

В рамките на три години в изпълнение на проекта сдружение „ЛАРГО“ в партньорство с норвежката застъпническа организация Сдружение KUN - център за равнопоставеност и многообразие приложи нови методи за овластяване на целевите групи - ромски жени и девойки, и защитата на правата на жените и малцинствата чрез метода на директното застъпничество, който ги овластява и им позволява да се организират и да отстояват интересите си пред местни и централни власти.

Ще бъдат представени основните резултати от дейностите по проекта, планове за продължението на проекта, както и ще чуете успешни истории и утвърдени модели от преки участници в проекта.

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

Проектът „Имам една мечта се изпълнява с финансова подкрепа, предоставена от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП. Основната цел на проект „Имам една мечта“ е да апробира, приложи и разпространи иновативни методи за овластяване на ромски жени и девойки чрез директно застъпничество.

По-добре съм вече. Но оттогава не смея да заспя. Гледам нещо друго да правя, за да се разсейвам. Или да спя през деня, когато е светло и наоколо има други хора. Ходя на църква. Моля се. Всяка неделя съм на църква.

Четох в интернет. Там го наричат „сънна парализа”. Пише, че няма категорично научно обяснение какво точно го предизвиква и как може да се излекува. Но там го описват като някаква халюцинация, като измислица, а то е реално. Много по-реално е от това как в момента сме седнали тук и си говорим…

Аз тогава пробвах за пръв и за последен път. Имам приятели и познати, които започват да пушат още в първи клас. На 12-13 години започват да се напиват, мислят се за много големи. Повръщат, припадат, карат ги в токсикологията, а те са много горди с това, ако оживеят. В училище наркотици се разпространяват свободно. Най-вече от деца, защото законът ги пази. Почти не се сещам за човек, който да не е пушил трева. На 15-16 се започва вече с по-сериозни наркотици и като станат на 18, са завършени наркомани. Всеки си мисли, че на него не може да му се случи. Всеки си казва, че има воля и че само хора без характер стават наркомани.

Сега вече можеш да си поръчаш всичко през интернет. Балоните с газ вече никой не ги смята за нещо сериозно. През интернет си поръчваш всичко, плащаш с крипто, за да не е престъпление и после си взимаш стоката от някой от боксовете за пратки на самообслужване. Така никой не познава никого и не могат да разплетат веригата.

На този купон бяха донесли вейпове. Вейповете не са незаконни. Всички пушат вейпове – и момчета, и момичета. Има с различни аромати. По павилиончетата се продават свободно, можеш да си намериш с всякакви аромати, включително с аромат на марихуана и това не е незаконно. Даже сигурно в целия свят скоро ще легализират пушенето на марихуана, защото тя не е по-пристрастяваща от кафето или никотиновите цигари, ползва се и за лечение. На купона бяха поръчали вейпове от някакъв сайт, твърдяха, че са напълно безобидни, че много са ги пушили преди. Аз си дръпнах само два пъти. Другите си дръпнаха по повече – по 3-4 пъти, не мога да кажа колко точно. В началото не усетих нищо. Бях пил само бира, а другите бяха пили джин, водка, уиски, узо. После ми стана леко замаяно. В един момент започнах да изпитвам тревога, започнах да се паникьосвам, изпаднах в истерия. Казвах си, че всичко ще мине, че е временно, че трябва да се успокоя.

След купона се прибрах вкъщи и си легнах. Исках да заспя и да дойде сутринта. Очаквах да имам махмурлук, да повръщам, да ме цепи главата, но знаех, че ще ми мине. Легнах се, завих се, пуснах единия си крак да стъпи на пода, защото знаех, че така по-малко ти се вие свят. Започнах да се унасям.

И изведнъж се събудих. Съзнанието ми беше по-бистро от всякога. Бях напълно свеж, все едно изобщо не бях ходил на купон, не бях уморен, не бях пил, не бях пушил. Беше тъмно, но много ясно възприемах всичко. Все още не се страхувах. Усетих, че съм се отвил и исках да се завия, защото знаех, че на сутринта ще ми е студено. Но не успях да помръдна ръката си. Реших, че съм я затиснал, докато съм спал и че ми е изтръпнала. Опитах се да се завия с другата ръка, но и тя не помръдваше. Исках да стана от леглото. Бях напълно буден, можех да разглеждам наоколо, бях напълно в съзнание – бистро както никога. Но не можех да контролирам тялото си. Започнах да се плаша. Исках да скоча от леглото и да изтичам в коридора, да отида в спалнята при нашите. Тялото ми непомръдваше. Чувствах се, все едно жив съм погребан в едно безжизнено тяло. Исках да избягам от него, да се махна, да се разтърся с ръце. Опитах се да крещя, но от устата ми не излизаше нито звук. Започнах да се паникьосвам, исках да се ощипя, да си ударя шамар, някой да ме чуе, да стана от леглото. Изведнъж осъзнах, че не съм сам в стаята.

Вцепених се. Както преди исках да вдигам шум, да крещя, за да ме чуят нашите и да ме събудят, така сега исках да притихна, никой да не ме забележи, де се слея с леглото. Но усетих, че той ме гледа. Беше приседнал в ъгъла, на стола пред бюрото ми. Улових дишането му – беше гърлено, дрезгаво, много дълбоко. Започна да се изправя. Тръгна към мен. Исках да стана, да хукна да бягам, да отида и да събудя мама и татко, за да ми помогнат. Той се приближаваше. Не исках да го гледам в очите. Беше ужасно висок, стигаше до тавана. Излъчваше мъртвешки хлад. Знаех някак си, че е много стар, че е много зъл, много страшен. Приседна до мен на леглото ми. Знаех, че ме гледа, а аз се опитвах да избягвам лицето му. Усещах ледения мрак, който сякаш поглъщаше всичко като черна дупка. Очаквах как всеки момент мракът ще ме погълне и мен и ще ме раздроби на милиарди малки ледени парченца, които ще се разпръснат в празното. Бях парализиран…

Сега ходя на църква редовно. Моля се. Гледам да подремвам през деня, когато е светло и около мен има хора. По-добре съм вече. Но още не съм спал нощем.

Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.