ЛАРГО - Проект „Имам една мечта“

Новини

Предстоящи събития

Сборник „Шарена меланхолия“ - ПРИОБЩАВАЩО ОБРАЗОВАНИЕ

header largo dream

09 декември 2022 година

 

maria krivonozova     И учителите, и съучениците започнаха да ни приемат, едва след като спечелихме конкурсите за Америка. Допреди това ни възприемаха просто като умни момичета от циганската махала, които ще ги погълне средата, ще се омъжат малки и ще отпаднат от училище. Едва след Америка почувствах признание, допреди това беше тормоз.
Тормозеха ни още от детската градина. Спомням си, че изпитвах страх да ходя на детска. Бях притеснителна, бях свита. Не исках  да ходя на градина, защото всеки път някой ще ни обиди, някой ще ни удари, оскубе или ощипе. Най-много ни тормозеше едно момиче. Ние нищо не ѝ правехме, а тя ни обиждаше и ни удряше. Сестра ми е по-малка, но аз бях по-свита. Затова сестра ми идваше да ме защитава и накрая тя си го отнасяше. Другите деца не играеха с мене, ние със сестра ми бяхме първите деца от махалата, които бяха записани в градската детска градина. Помня как едни ден не изведоха групата на сестра ми на двора. Аз влязох, намерих я, облякох я, обух я и я изкарах на двора, за да не съм сама. Така все си бяхме заедно, държахме се една за друга, така оцеляхме.
     Мама всеки ден ни питаше как е минал денят ни, какво сме правили, какво сме научили. Ние си разказвахме всичко, споделяхме, че децата и учителките ни бият. Учителките обаче не предприемаха нищо, когато мама се оплакваше. Казваха ѝ че сме непохватни и че сами сме се наранили. Казваха, че няма да издържим и че ще отпаднем.
Мама ни казваше в градината да говорим само на български. Разбирам, че тя го е правела, за да научим добре български, за да говорим без акцент, за да можем да продължим напред. Аз не съм имала претенции, че трябва да говоря в градината на майчиния си език. Приемах го за нормално тогава. Мислех си, че ако говорим само на български, ще ни бият по-малко. Но не беше така. По-късно осъзнах, че и самите деца едва ли биха се държали толкова лошо с нас, ако не ги бяха настройвали родителите им и учителките.
     Имам и хубави спомени от детската градина. Помня как миришеше на супа. На пилешка супа. Много обичах пилешка супа. Обичах, когато ни даваха плодове. Не обичах кремове, грис и пасти. Помня празниците. Как правехме картички за майките, за буквите, за Коледа. На една Коледа на мен и на сестра ми ни подариха две еднакви кукли, но моята беше със синя рокля, а нейната с розова. Толкова много се бяхме развълнували, че не успяхме да заспим следобед и пак ни наказаха. Но си харесвахме куклите и си ги държахме в кутиите, не ги разопаковахме много дълго време…
     Дълги години по-късно, когато вече аз самата бях станала учителка и преподавах на ученици, осъзнах колко много ми е повлияло това, че не трябваше да говоря на ромски в детската градина. Като дете не го осъзнаваш, в мъгла ти е, но получаваш много мощно послание, че нещо, което за теб е напълно естествено, какъвто е майчиният ти език, е дълбоко сгрешено, е срамно и трябва да го криеш, за да не те бият. Някак си посланието е, че самата ти същност е неподходяща, има нещо нередно в нея, нещо неприемливо.
В училище също не ни приемаха, но и от махалата започнаха да ни отхвърлят. Казваха, че се правим на българки, че искаме да учим в българско училище, че вече не сме част от общността. Трябваше първо да ни приемат в Америка, за да започнат да ни приемат и тук… Ако изобщо ни приемат, де…

 

Мария Кривонозова е учителка по български език и литература в София.

Родена е на 3 ноември 1993 г. във Велинград.

 

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ПРИОБЩАВАЩО ОБРАЗОВАНИЕ...


 

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

Сборник „Шарена меланхолия“ - ПАЗАРЪТ В СРЯДА

header largo dream

28 ноември 2022 година

have a dream melanholia

     Искам да кажа, че е изключително важно момичетата да мечтаят. Да могат да излязат от общността, да излязат от затворения си свят и да видят, че има и друго. Започнах тайно да мечтая, когато бях на десет и с родителите ми в сряда ходехме на пазара в Благоевград.
     Произхождам от най-традиционната ромска общност, от калдерашите или сръбските цигани, както ни знаят българите. За момчетата от нашата общност никога не е било проблем да учат. Татко е завършил средно образование, братовчедите ми се ожениха на по петнайсет, но си продължиха да ходят на училище и също си завършиха. Братята ми също учиха. Но за момичетата не е така. Съдбата на момичето е предначертана – ходи на училище най-много до осми клас, след това някой си я хареса, следва уговорен годеж, уговорена сватба, четири-пет деца и никакво право на избор. Сега аз трябваше да съм омъжена домакиня с няколко деца. Някои от моите съученички вече са баби и свекърви.
     Мама е с четвърти клас, а ние сме пет деца. Бяхме пет, вече, за съжаление, сме четири, защото единият ми брат, светла му памет, почина. Мама е от много бедно семейство, родителите ѝ се разболяват и тя на десет години е принудена да прекъсне училище и да започне да гледа домати в ТКЗС. Мама е от видинско, но заради лошото здраве на дядо, на нейния баща, се местят в Железница. Тогава мама е на дванайсет, а баба също се разболява. Мама е трябвало да поеме грижата за цялото домакинство и отново работи в ТКЗС, но вече не гледа домати, а крави. Тогава я среща татко.
     Татко е бил хубавец, желан ерген. Той е от врачанско, но е роден в Белоградчик. Заради чергарския начин на живот на калдерашите, децата са се раждали където се случи. Ние сме занаятчийски род, поправяме и продаваме бакърени съдове, калайдисваме. Живеели сме покрай реките на катуни и сме калайдисвали на хората посудата. Татко е трябвало да се включи в занаята на семейството на петнайсет, но е бил много буден искал е да учи, записал е вечерно и е завършил средно образование.
Дядо, бащата на татко, е бил много трудолюбив и уважаван човек, затова милицията му позволява да се преместят от Северозападна в Югозападна България. Тук има само няколко семейства калдераши. Когато татко среща мама, той на двайсет и две, а тя е на петнайсет. Ставала е всяка сутрин в четири, грижела се е за семейството. Оттогава, да са ми живи и здрави, са все заедно.
     И двамата ми родители са много работливи. Понеже съм четвъртото дете, някак си успях да се промуша незабелязано и да продължа да уча. Родителите ми ставаха в четири за работа и се прибираха в десет. По-голямата ми сестра трябваше да се грижи за нас, по-малките, и затова я спряха от училище след четвърти клас. Аз бях първата, която ходи на предучилищна група. Мисля, че съм второто момиче от всички калдераши в България, което завърши висше образование.
     Предучилищната беше точно срещу вкъщи и затова мисля, че на всички им беше по-лесно да ходя там, вместо да им се мотая из краката. Мама винаги е мечтаела да си имат къща и децата им да си имат дом, а да не живеят като нея цял живот чергарски и по квартири. Едва през 1989 г. им дават право на строеж в Симитли. Не им позволяват да си купят земята, но им позволяват да строят. Но в началото на деветдесетте е страшна криза, няма материали, чакаш по опашки, търсиш връзки. Мама и татко вече имат пари, бяха регистрирали фирма за строителство и хидроизолация, но нямаше материали за строеж на къщата. Сега като се замисля, благодарение на това ме изпуснаха и учих. Те до завършването ми на гимназията винаги бяха много заети, никога не са стъпвали в училище на родителска среща или да видят как съм.
      В първи клас не бях много добре, защото повечето деца вече знаеха да четат и да пишат, а аз не знаех. В класа бяха около петнайсет българчета и около десет ромчета. Ние живеехме в българската махала, там ни беше къщата, но мен ме брояха с ромчетата. Винаги сме играли всички заедно, децата не правят разлика кой е българин, кой е циганин, кой е калдераш. Винаги сме празнували всичко заедно. Едва при тийнейджърите родителите започват да им казват с кого да общуват и кого да избягват. По наше време и се обличахме сходно, тогава нямаше изкуствени мигли, нокти, джуки. За училище имахме по едни дънки, един анцуг и едни маратонки.
     Когато трябваше да се пазарува нещо за училище – дрехи, тетрадки, флумастери, нещо – се качвах с мама и татко в колата, когато в средите те пътуваха за пазара в Благоевград. От вкъщи дотам са петнайсет километра. Имахме една бяла лада комби, пълна със съдове. Тогава на пазара в сряда идваха много македонци да купуват бакърени съдове, българите вече бяха спрели да пазаруват, а македонците задължително подаряваха на сватбите.
     Ученето много ми се удаваше и след четвърти клас влязох в най-силната паралелка с английски. Само аз бях останала от ромчетата, другите деца бяха в по-слабите паралелки. След осми клас исках да уча в математическата или в английската гимназия в Благоевград. Имах само шестици, бях пълна отличничка, бях спечелила много олимпиади. Обичах много математиката, тя много ми вървеше, но обичах и английския. Но татко каза, че не може. Бях много ядосана, но той настояваше, че до осемнайсет отговорността за здравето и живота ми са негови, а след това да правя каквото искам. Тогава му се сърдех, но сега го разбирам. Родителите ми са се притеснявали кой ще ме кара до училище, кой ще ме пази, кой ще ме гледа. При калдерашите много се внимава момичето да е девствено до сватбата, да не се залюби, да не кажат хората, че е провалена. Затова компромисът беше ако ще уча, да си остана в Симитли. Така и стана. Но другите ученици ходеха на летни лагери, ходеха на зелени училища, ходеха си на гости, а мен не ме пускаха. До деветнайсет не е имало нито една нощ, която да съм изкарала извън вкъщи. Мечтаех си тайно.
     Бях на десет, когато за първи път на пазара в сряда в Благоевград видях студенти от Американския университет. Бях удивена, че има хора от целия свят, че са толкова шарени, че могат да говорят езици, да се сприятеляват и да пътуват. Оттогава започнах тайно да си мечтая един ден да мога и аз.

 

Маряна Борисова е действаш адвокат, завършила е право и международни отношения,

била е стажант в Европейската комисия и в Кабинета на Председателя на Европейския парламент,

работила е в Комисия за защита от дискриминация, тя е активист за младежко включване и развитие. Родена е на 4 юни 1985 г. в Симитли.

 

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ПАЗАРЪТ В СРЯДА...


 

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

Сборник „Шарена меланхолия“ - ВИКТОРИНАТА

header largo dream

07 ноември 2022 година

have a dream melanholia

     Учех с котката. Четях и уроците, разказвах ѝ, изпитвах я. Тя беше една малка котка, като плюшена такава. Вече бяхме станали пионери и имаше викторина долу в пионерския дом. Всяка година правеха такава викторина на различни теми. Събираха се отбори от целия регион. Градското училище беше българското, останалите училища от селата бяха смесени, а нашето беше ромското.
     Онази година темата беше за Алеко Константинов – творчество и биография. Нашата учителка, за да ни подготви, каза да си изперем и изгладим белите ризи и червените вратовръзки и да не ядем слънчоглед, за да не се изложим, защото е типично за нас, ромите, да люпим слънчоглед. В общи линии това ни беше подготовката, макар че имаше и едни изписани листове за Алеко Константинов. Много се амбицирах, научих всичко, което можах, даже научих и въпросите на моите съотборници. Накрая спечелихме първо място и ни подариха истинска футболна топка – кожена, а не гумена – и шах.
Нас винаги ни плашеха с градското училище още от първи клас. По онова време имаше строги наказания. Мен никога не са ме удряли, но помня как учителите често биеха момчетата при провинения. Казваха, че ние сме много тъпи, а че в градското училище децата са умни и чисти. Представяхме си ги като някакви богове. От време на време при нас идваше по някое дете от градското училище, някой провалил се и паднал ангел. Това бяха деца, които бяха наказани заради лоша дисциплина, лошо поведение или пък деца, които искаха да вземат по-висока диплома, за да могат да кандидатстват след основното образование. Тези деца много бързо се адаптираха в нашата среда, научаваха ромски и си изкарваха чудесно. Но от другите, които продължаваха да учат в градското училище, ни беше много страх.
     Когато стигнахме долу в пионерския дом за викторината, веднага се разбра откъде сме. Ние, разбира се, си бяхме изпрали и изгладили белите ризи и червените вратовръзки, бяхме си обули най-новите обувки, но бяхме кални, защото в нашия квартал нямаше асфалт или паваж и докато се измъкнем, бяхме се оплескали, колкото и да се пазехме.
     Беше се събрал целият град – директори, учители, родители, партийни секретари, комсомолци. Това беше събитието на годината. Викторината започна, едно момче от нашия отбор тръгна да отговаря, обаче ние бяхме първи, той много се притесни, обърка се, изчерви се, заекна, млъкна. Хората се усмихваха, шушукаха си, някои му ръкопляскаха, за да го насърчат, но детето беше блокирало. И те попитаха дали някой друг от отбора има да допълни нещо. Вдигнах ръка и понеже се бях готвила много, отговорих на целия въпрос. Всички бяха много учудени. Помислиха си, че не сме си разпределили правилно въпросите и той е отговарял на мой въпрос.
После викторината продължи и видях, че децата от градското училище съвсем не са богове. Те си бяха обикновени деца, също се притесняваха, също запецваха, забравяха си репликите, не знаеха всичко. И когато някой не можеше да отговори, винаги питаха дали някой от отбора иска да допълни, а след това дали някой от другите отбори иска. Аз отговарях на всички въпроси. Никой не можеше да повярва. Най-малко нашите учителки, които винаги ни казваха, че сме тъпи, че не знаем, че не можем. Така за първи път нашето училище имаше истинска футболна топка – кожена, а не гумена – и шах.
     Моите родители ги нямаше на викторината. Аз съм от шестчленно семейство, ние сме четири деца. Родителите ми са напълно неграмотни, никога не са ходили на училище, не знаят нито да четат, нито да пишат. Но мама винаги е уважавала училището. Винаги е ставала рано, за да ни вдигне, да ни направи закуска и изпрати на училище. Никога не сме закъснявали, бяхме като войници, но никога и никой не ме е насърчавал да ходя на училище и не ми е помагала с уроците и домашните. Просто бях будно дете, макар на нашите да им беше много трудно.
     Понеже бях будна, в детската градина ме избраха за Снежанка, трябваше да помагам на Дядо Мраз да раздава подаръците на другите деца. И аз помагах, бяха ме сложили до Дядо Мраз, той вадеше подаръците от чувала и аз ги раздавах на децата, а родителите ръкопляскаха. Всички подаръци бяха опаковани в цветни хартии и вързани с панделки. Всички деца бяха много щастливи. По едно време настана някаква суматоха зад мене. Аз носех подарък на едно дете, но с половин око успях да видя, че майка ми и учителката слагат в последния момент в празния вече чувал още един подарък. Това беше моят подарък, беше малък, не беше опакован, без панделка. Беше една малка котка, като плюшена такава.

 

Анче Кривнозова е родена на 24 ноември 1969 г. в Ракитово. Завършила е средно образование в родния си град.

Майка е на две дъщери. Работи към фондация „Бъдеще - Ракитово“.

 

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ВИКТОРИНАТА...


 

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

Защо мечтите отлитат на юг? (доклад на ЛАРГО по проект "Имам една мечта")

header largo dream

07 декември 2022 година

have a dream melanholia  

В своята книга „Свободата е непрекъсната борба“ известната правозащитничка и активистка Анджела Дейвис[1] анализира прословутата реч на Мартин Лутър Кинг от 1963 г. „Имам една мечта“. Дейвис настоява, че много хора не разбират правилно речта, защото смятат, че основното послание на Кинг е хората да не се отказват от мечтите си и да се борят за тяхното осъществяване. Подобна интерпретация на думите на Мартин Лутър Кинг е глупава според Дейвис[2], защото всички имат мечти и искат мечтите им да се сбъднат.

Но настоящето емпирично проучване оборва думите на Анджела Дейвис. Не всички имат мечти. Фокус-групите и дълбочинните интервюта с десетки ромски жени в България не успяха да извлекат дори и една мечта. Напротив, проучването сред тази целева група многократно регистрира едно състояние на примирение със света и съдбата, на оттегляне от живота, на социална апатия, на носталгия и тъга по несбъднатите мечти от младостта и детството. Не е задължително това примирение да е изпълнено с негативни емоции, да е свързано с някакви депресивни състояния, потиснатост или отчаяние, макар да има и подобни случаи. Много от участничките в проучването бяха доволни от живота си, радваха се на семействата, децата или внуците си, не се оплакваха прекомерно от работата, заплатата, сметките или жилищните си условия. Но не успяваха да формулират мечта, цел, визия за някакво по-добро бъдеще, дори и при многократни подканяния и директни настоявания от страна на анкетьорите...

 

Пълния текст на доклада може да намерите в тук:

 

[1] https://www.amazon.com/Freedom-Constant-Struggle-Palestine-Foundations/dp/1608465640 [2] Основното послание на Кинг не е да преследваме индивидуалните си мечти, а колективните си цели, настоява Дейвис.

 

   Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

Екипът на Сдружение „Ларго“ успя да реализира шест обществени дискусии по проект „Имам една мечта“

header largo dream

28 ноември 2022 година

have a dream melanholia

     

     Екипът на Сдружение „Ларго“ успя да реализира шест обществени дискусии по проект „Имам една мечта“ в градовете Радомир, Кюстендил, Дупница, Ботевград, Ракитово и Благоевград.


В срещите се включиха над 130 ромски жени и млади момичета, които имаха възможност да споделят опит, да разкажат за мечтите и интересите си, да поговорят за трудностите, пред които ежедневно са изправени и да потърсят съвет и подкрепа.

 

 

.

Вижте моменти от проведените дискусии с ромски жени от цяла България...

diskusii-
diskusii-
diskusii-
diskusii-
diskusii-
diskusii-
diskusii-
diskusii-
diskusii-
diskusii-

 

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

Сборник „Шарена меланхолия“ - КРИЕНИЦА

header largo dream

07 ноември 2022 година

have a dream melanholia

     

     Помня, че се бях научила да разпознавам колата на татко само по звука на двигателя. Щом чуех колата, гасях всички лампи, затварях вратите и се криех под леглото. Чувах как той отваря вратата на двора, после врата на къщата. Опитвах се да не вдигам никакъв шум, дори и да не дишам.

     Първите букви, които научих бяха 1-б, 2-а и 3-в. Татко много пътуваше. Понякога отсъстваше за няколко дни. Случвало се е в един и същи ден да отиде до морето, за да закара стока, да разтовари, да се върни обратно и пак да замине за морето още същия ден. Когато заминаваше, ми оставяше винаги по 2-3 букви, които трябваше да се науча да чета и да пиша. Аз много се стараех и изписвах по цели листи с букви, преди той да се върне. Когато тръгнах на училище, вече умеех да чета, да пиша и да смятам.

     Татко беше шофьор. Изкара всички възможни категории. Непрекъснато се готвеше за изпити и ме взимаше да уча заедно с него, а аз съм била на 3-4 годинки. Сядахме в хола, защото там имахме една голяма маса и татко там си държеше нещата. Брат ми не издържаше, ставаше му скучно и бързо-бързо излизаше навън да играе с другите деца. Аз оставах да уча с татко. Той четеше листовките, а аз проверявах дали са му верни отговорите. Затова научих първо 1-б, 2-а и 3-в… Понякога се случваше татко да сгреши и аз бях много щастлива да го поправям. Радвах се, че и той може да греши, че това не е голям проблем, че човек допуска грешки, но не се отказва и продължава напред. Когато сгрешеше, той пускаше една такава, само негова си усмивка – не казваше, че е сгрешил, не си признаваше, но така се усмихваше, че всички знаехме, че той знае, че е сгрешил. Покрай листовките научих всички букви и цифри, а после се научих да чета и да пиша. Но това си беше нашият си свят с татко, когато той учеше, а аз учех до него. Винаги ме е подкрепял. С мама винаги са ни насочвали, но никога не са се налагали. Казваха, че можем да постигнем каквото решим, ако полагаме усилия. Затова аз не приемам хората в махалата, които казват за децата си „остави го да си почива, той е момченце, няма да става директор или президент, я“. Ама защо лепите такива етикети?!? Защо да не стане директор или президент, или адвокат, или космонавт? Защо го обезкуражавате още от малък! Нашите никога не са се държали с нас така. Макар и брат ми да не учеше колкото учех аз, него татко го запали по автомобилите и сега брат ми е същият като него, занимава се с коли и камиони.

     Когато татко се връщаше от изпит или от командировка, винаги ни носеше някакви лакомства. Нашата игра беше да се крия. Аз винаги се криех или под леглото, или в гардероба. Щом чуех колата и се скривах. Сега знам, че той е знаел къде съм, но винаги се преструваше, че ме търси. Обикаляше, викаше ме, чудеше се къде ли съм отишла. Най-накрая ме намираше и винаги ме гушкаше.

Виктория Накова е родена на 24 март 1987 г. в Кюстендил. Майка е на две деца – момче и момиче. Работи като сътрудник към сдружение ЛАРГО.

 

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - 16 шарени и тъжно-смешни лични истории на ромски жени от цяла България...

sharena melanholia 

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

Image
Този подсайт е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на подсайта се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия, и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този подсайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg.

* посещения днес - 41 за месеца - 335 общо - 7633

В момента има 10 гости и няма потребители онлайн