12 януари 2023 година

     Завърших кварталното основно училище с отличен успех.  Целта, която си поставих тогава беше да вляза в професионалната гимназия по икономика. В главата ми на четиринадесет години това беше представата за успех. Когато споделих на преподавателите си, че искам да продължа в икономическия техникум, те много се зарадваха и започнаха да ме подготвят. Но много от тях ме предупреждаваха, че това училище може да се окаже по-трудно отколкото си представям и вероятно няма да имам същите високи оценки, както дотогава. За моя радост обаче успях да запазя високите си академични резултати и дори бях една от наградените за отличен успех, когато завършвах дванадесети клас.
     Учителите ми все пак се оказаха прави и наистина ситуацията в гимназията беше различна. Не ми беше особено лесно през първите месеци в новото училище. Имах нови дисциплини, по-трудни неща за научаване, много домашни и чести изпитвания. Но това не беше най-трудното, с което се сблъсках. По-трудно ми беше да свикна с новите ми съученици и факта, че от квартала бяхме само няколко души. Често се чувствах дискриминирана  отстрана на няколко от другите ученици. Един от моите тогавашни съученици не беше от България и подозирам, че с цел да не бъде изолиран от останалите, започна да се заяжда с мен, в моите очи безпричинно.  Истината е, че имаше дни, в които трудно намирах мотивация да отида на училище точно заради честите караници с няколко от съучениците си. Не ми беше лесно през тези четири години, но успях да се справя с трудностите, които се изпречиха на пътя ми. Накрая спрях да обръщам внимание на повечето изказвания, свързани с ромите, които се подхвърляха около мен, защото имах цел пред себе си - да взема матурите успешно и да кандидатствам в желания от мен университет. За моя радост през последната година от средното ми образование нещата се промениха и отношенията с класа ми започнаха да стават по-приятелски. Днес две от най-близките ми приятелки са момичета от същия този клас.
     По-късно завърших българска филология в Софийски университет а сега съм част от подготвителна програма към Централноевропейския университет в Будапеща. За програмата научих от моя приятелка, която също е била част от нея предходната година. Образованието ми във висши учебни заведения промени мирогледа ми напълно, особено българската филологията, дисциплина наричана „медицината на хуманитарните науки“. Там осъзнах колко важни са думите и каква е силата на езика. С думи можем да променяме не само себе си, но и света, в който живеем. Думи, които превръщаме в дела.
     В моя квартал, в ромските общности, но не само, дори и извън тях, жените все още трябва да се съобразяват с много повече ограничения от мъжете. Все още е много по-трудно да се реализираш, ако си жена. Аз самата съм израснала в ромски квартал, където традиционното мислене за това как трябва да изградиш живота си е различен от моята лична представа.  Предполагам, че за голяма част от хората в квартала на двадесет и три вече ми е време за семейство и моята постоянна амбиция да уча е загуба на време и енергия, защото за ромското общество изграждането на семейство е от изключителна важност.  Да си част от общността е начин за запазване на идентичността, поради което неписаните правила е редно да се следват, за да се избегне опасността от изолация.
     Не мога да виня хората в квартала, в който съм израснала за начинът, по който възприемат света около себе си.  Ако не си излизал, ако не си видял друго, ако цял живот си бил потопен в една и съща среда, няма как да знаеш, че може да е различно. А може да е различно. Момичетата от квартала трябва да знаят, че е най-лесно да се оставиш на течението и да се омъжиш на петнадесет години. Но има и друг път, пътят към образованието. Ние сами избираме съдбата си, затова изборът да учим, да поемем отговорност за себе си, да се образоваме и да се изградим като независими личности е единствено и само наш. Образованието е много важно. Колкото по-образована е една общност, толкова по-силно се чува гласът ѝ, толкова повече може да се бори за права и равенство.
     Бих предизвикала момичетата от моя квартал да продължават да опитват, да не се отказват, да учат и да вярват в себе си. Ние не сме различни, аз също съм била на петнадесет, аз също изпитвах трудности от страх да не би да поема по грешна посока, но в крайна сметка знанието е сила, а силата е нужна, за да градим живота, който самите ние искаме да живеем.…

Райна Емилова е филолог и преподавател по български език и литература. Родом е от Кюстендил.

През 2021 година завършва Българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

В настоящия момент Райна учи в Централноевропейския университет в програма за усъвършенстване на академичен английски език.

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - КОРЕНИ...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

15 декември 2022 година

     През есента времето се разваляше, започваха дъждовете, ставаше много влажно и аз всеки път се разболявах. Помня как ме слагаха на леглото с повдигната възглавница и дишах през апаратчето, което приличаше на една прахосмукачка. Мама и татко се редуваха да ме гледат нощем, не спяха, защото се страхуваха да ме оставят сама. Виждах в очите им страха, че ще умра. По детски се чудех защо хубавото време си е отишло и пак съм болна с астма и пристъпи… Казвах на мама, че искам да стане нещо, да си отида от тоя свят, за да не ги тревожа повече. Мама ми казваше, че за да оздравея, трябва да сменя климата. Че през есента щъркелите, лястовичките, пойните птички отлитат на юг. Мислех си, че Наюг е някаква страна, в която всички са здрави и щастливи. Тогава осъзнах, че ако искам да съм здрава, ако искам да сбъдна мечтите си, трябва да си отида оттук, трябва и аз да замина на юг… Като си поставим някаква цел, ние къде съзнателна, къде подсъзнателно я преследваме, просто цялото ни същество ни движи натам.

     Когато се прибирах от детска градина, тръгвах да гоня щъркелите, за да ме заведат на юг в топлите страни. Ама те ми бягаха. И сега професията ми ме отведе да работя в Кабо Верде. Когато за първи път отидох там, се разплаках. Осъзнах, че мечтата ми се е сбъднала, че живея в страната Наюг. В Кабо Верде обичам да ходя сама в един ресторант. Много е зелено, приготвят едни блюда с пет вида храна, които да ме убиеш, не мога да кажа как се казват. Седя си там сама и гледам зеленото. Просто дишам. Щъркели няма, ама има други птици…

Ренета Кривонозова е родена на 26 ноември 1994 г. в Пазарджик.

Завършила е приложна лингвистика – английски и испански.

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - НА ЮГ...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

15 декември 2022 година

     Докато беше в основното училище, синът ми беше отличник. Но в техникума си развали успеха. И няма да забравя една родителска среща – баща му не иска да ходи на родителска среща, затова аз отивам. И на срещата става майката на един негов приятел и започва: моят син толкова си може, оставете го да мине, не го натискайте, нека там да изкарва някакви тройки, да завърши криво-ляво, той не е лошо момче, но просто толкова си може, не изисквайте прекалено от него. Толкова се възмутих, направо бях бясна! Как може така да се говори за момчето пред всички! Не можех да повярвам! Станах и като ги почнах…
     След тази родителска среща още повече започнах да изисквам и да го насърчавам моето дете. Винаги съм вярвала, че той може повече и повече, и повече. Още като беше малък, винаги когато ходехме до Благоевград и минавахме покрай Американския университет, му казвах – ти тук ще учиш, ти тук ще учиш, това е твоят университет.
     Всички винаги сме го насърчавали и сме вярвали в него. В първи клас баща му го водеше на училище, защото аз бях на работа, а свекър ми го взимаш след занималня. Но в обедната почивка аз отивах всеки ден до училище, за да го проверя как е. В основното училище беше отличник, но в гимназията целият им клас беше от калпазани. В девети и десети клас много си развали успеха. Той можеше, но не искаше да се отличава от средата, искаше да го приемат съучениците му и затова оценките му паднаха. Бях сигурна, че той може повече. Но след това се стегна, реши, че иска да учи и нещата потръгнаха отново. Той е винаги такъв един спокоен, меланхоличен, но когато реши, че иска нещо, го прави. Влезе в Американския университет и аз винаги съм вярвала, че може още и още.
Когато замина за Америка, умирах от страх. Заради дългите полети, заради непознатото място, новите хора. Добре, че в самолета имаше интернет и през цялото време си пишехме. Знаех, че ще се справи, но вътрешно умирах от страх през цялото време. Ето, че той се справи чудесно.
     Той сега ми казва, че не приемам на сериозно работата му, че не вярвам в него, че не ценя постиженията му. А аз се смея. Как да не вярвам! Настина се гордея с него. Просто знам, че може повече…

Недка Ковачева е родена на 2 октомври 1977 г. в Кюстендил.

Майка на едно момче..

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ПОВЕЧЕ...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

13 декември 2022 година

     Казвам се Ани и се занимавам изключително активно с извънкласни дейности. Доброволец съм към сдружение ЛАРГО, гр. Кюстендил и заедно с другите доброволци на организацията подпомагаме различни каузи, които са полезни за нашата общност и за младежите в нея. Освен това от няколко години активно се занимавам с публично говорене. Член съм на Националния отбор по дебати на България и това лято ми предстои участие на Световното първенство. Често вземам участие в различни събития, лагери, семинари, инициативи, които ми дават една много по-различна перспектива за света от това, на което ни учат в училище. Вярвам, че това много ми помага и много ме развива като личност.
     Не винаги обаче съм била такава. Когато за първи път се записах на младежки летен лагер, бях в осми клас. Всичко беше прекрасно – програмата, условията, обстановката, обучителите, останалите участници и въпреки това аз не си прекарах добре. Тогава бях много притеснителна и срамежлива, не умеех да общувам добре с другите. Никога не отивах първа да заговоря някого, а винаги очаквах някой друг да дойде при мен. Този лагер дълбоко ме накара да изляза от зоната си на комфорт. Замислих се и реших, че няма да оставя срамежливостта да ми попречи да се развивам като личност. Затова започнах да се възползвам от всеки случай, който ми позволява да предизвикам себе си и да се развивам – записвах се на събития, на лагери, на мероприятия, за които не се чувствах подготвена и се притеснявах. С времето усетих как започвам да се променям, как ми става все по-лесно и по-лесно да правя неща, за които преди това не смеех и да си помисля. Но и освен това много от тези преживявания допринесоха значително за моето развитие и ме направиха човекът, който съм днес. Човек трябва просто да реши и да го направи, а не да си търси оправдания.
     Много е трудно, когато всички ти казват, че не можеш и че трябва да се откажеш. В ромските общности момичетата не вярват в себе си и средата около тях непрекъснато им натяква, че не могат да постигнат нищо голямо. Трябва да превърнем тази негативна енергия от средата в мотивация да се борим, да доказваме, че можем! Когато ми казват, че не мога да постигна нещо, аз още по-силно се мотивирам да докажа, че мога.
     Имала съм и негативен опит. Кандидатствах за един колеж в Англия, приеха ме, но не получих пълна стипендия, сумата беше много висока за родителите ми и не заминах. Бях много разочарована, но през следващата година ми се случиха невероятни неща – запознах се със страхотни хора, участвах в чудесни събития, имах незабравими преживявания. Ако бях заминала за Англия, нищо от това нямаше да ми се случи. Някои неща се случват с причина, а други неща не се случват с причина. Това е една успокояваща мисъл, дори и да не е напълно вярна.

ААни Ковачева е родена на 21 септември 2003 г. в Кюстендил.

Тя е активист и доброволец към сдружение ЛАРГО.

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ЛЕТЕН ЛАГЕР...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

11 декември 2022 година

     Един от най-ранните ми спомени е за едно момче от детската градина. Била съм много малка, може би на около 2-3 годинки. Тогава, не съм разказвала на никого за това, нито на учителите, нито дори и на нашите. Помня как това момче ми викаше, че съм циганка, идваше и ме щипеше. На тази възраст не знаех какво означава думата „циганка“. Мисля, че щеше да е същото, ако момчето ми крещеше, че съм астронавт, телеграфистка или трактористка. Почти съм сигурна, че и момчето на знаеше какво казва. Вероятно го беше чуло от родителите си. Но помня болката от щипането, обидата и усещането, че съм друга, че съм различна, че нещо с мен не е наред. Споменът ми е смътен, но е едно от нещата, които силно са ме мотивирали да работя за ромската общност. Може би подсъзнателно.
      Бях единственото ромско дете в градината, а после и в началното училище. По онова време в кв. „Лозенец“ нямаше много ромски деца. То и сега няма, де. Мама е родена в „Лозенец“, тя там е учила и отраснала. Ние там живеехме с майка ми, баща ми и брат ми, който е три години по-малък от мен. И двамата ми родители са роми. Майка ми разбираше ромски, но не го говореше , а баща ми можеше и говореше ромски свободно. Научих се да чета и да пиша още като бях на 3-4 годинки. Когато тръгнах на училище, вече можех свободно да чета и да пиша и да смятам наум с трицифрени числа. След детската градина никога не съм се чувствала дискриминирана. Напротив, всички ме подкрепяха – и родителите, и учителите, и роднините, които се гордееха с мен.
      Има много ромски жени, които са полагали огромни усилия, за да се справят по пътя си с множество трудности и да постигнат това, което правят днес. При мен не беше така. Мисля че значително ме е улеснил фактът, че съм имала подкрепяща среда.
      В училище научих и руски, и английски. От 1994 г. започнах да работя с първата ромска НПО в София. От 1997 г. работя като експерт на международни организации, основно на Съвета на Европа. По това време започнах да ползвам активно и ромски – преди това го разбирах, но не го говорех активно. Но пишех. Била съм вече на училище, когато си измислих ромска азбука. Тогава не знаех, че вече има ромска азбука. Много хора, особено днес в България, все още не знаят, че има ромска писменост. И аз тогава не знаех и затова си измислих ромка азбука с едни мои си йероглифи. Бях си направила тетрадка – малък формат, с широки редове. Беше с меки корици, много удобна за писане. В тази тетрадка записвах различни приказки на ромски език. Бяха популярни детски приказки, но аз си ги записвах на ромски с моята си азбука, която само аз си знаех – сещам се, че имах на ромски за Червената шапчица, за Снежанка, такива приказки. Не мисля, че съм криела тетрадката от нашите, по-скоро не вярвам да са обръщали внимание на тези ми занимания. За мен тогава беше напълно нормално да измисля ромска азбука и да записвам приказки на ромски…
       Напълно нормално се разви и животът ми, много съм благодарна за това. Не само родителите винаги са ме подкрепяли, но и съпругът ми е много добър и разбиращ. Винаги е приемал това, че ми се е налагало да отделям толкова много време на работата си. Съпругът ми също е ром. Той е от „Коньовица“, махалата на „Константин Величков“, хората я знаят просто като Махалата. Оженихме се, веднага забременях, после родих и затова трябваше да отложа следването. Но след детето завърших културна антропология. Съветът на Европа ме покани да участвам в Европейската кампания за борба с расизма и ксенофобията, това беше първото обучение за млади роми и така започнах да работя за създаването на Форума на европейската ромска младеж. Смятам това за едно от най-големите си постижения, тъй като благодарение на работата на тази организация постигнахме признание на ромската младежка проблематика на европейско ниво. Тогава никой не работеше по тази тема, но сега вече е включена във всички европейски и в много национални политики за ромите.
      Смятам, че е изключително важно да има подкрепящи национални младежки политики, които да подпомагат реализацията на ромските младежи и конкретно за ромските момичета и млади жени. Вярвам също, че всяко ромско момиче може да успее, ако има подкрепяща среда от семейството си и от държавата, въпреки децата, които ще го щипят и ще му крещят, че е циганка или телеграфистка…

Александра Райкова е родена на 21 ноември 1973 г. в София.

Майка на едно момче, обучител към Съвета на Европа, основател и бивш президент на Форума на европейската ромска младеж

(Forum of European Roma Young People – FERYP).

.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - АЗБУКА...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

09 декември 2022 година

     И учителите, и съучениците започнаха да ни приемат, едва след като спечелихме конкурсите за Америка. Допреди това ни възприемаха просто като умни момичета от циганската махала, които ще ги погълне средата, ще се омъжат малки и ще отпаднат от училище. Едва след Америка почувствах признание, допреди това беше тормоз.
Тормозеха ни още от детската градина. Спомням си, че изпитвах страх да ходя на детска. Бях притеснителна, бях свита. Не исках  да ходя на градина, защото всеки път някой ще ни обиди, някой ще ни удари, оскубе или ощипе. Най-много ни тормозеше едно момиче. Ние нищо не ѝ правехме, а тя ни обиждаше и ни удряше. Сестра ми е по-малка, но аз бях по-свита. Затова сестра ми идваше да ме защитава и накрая тя си го отнасяше. Другите деца не играеха с мене, ние със сестра ми бяхме първите деца от махалата, които бяха записани в градската детска градина. Помня как едни ден не изведоха групата на сестра ми на двора. Аз влязох, намерих я, облякох я, обух я и я изкарах на двора, за да не съм сама. Така все си бяхме заедно, държахме се една за друга, така оцеляхме.
     Мама всеки ден ни питаше как е минал денят ни, какво сме правили, какво сме научили. Ние си разказвахме всичко, споделяхме, че децата и учителките ни бият. Учителките обаче не предприемаха нищо, когато мама се оплакваше. Казваха ѝ че сме непохватни и че сами сме се наранили. Казваха, че няма да издържим и че ще отпаднем.
Мама ни казваше в градината да говорим само на български. Разбирам, че тя го е правела, за да научим добре български, за да говорим без акцент, за да можем да продължим напред. Аз не съм имала претенции, че трябва да говоря в градината на майчиния си език. Приемах го за нормално тогава. Мислех си, че ако говорим само на български, ще ни бият по-малко. Но не беше така. По-късно осъзнах, че и самите деца едва ли биха се държали толкова лошо с нас, ако не ги бяха настройвали родителите им и учителките.
     Имам и хубави спомени от детската градина. Помня как миришеше на супа. На пилешка супа. Много обичах пилешка супа. Обичах, когато ни даваха плодове. Не обичах кремове, грис и пасти. Помня празниците. Как правехме картички за майките, за буквите, за Коледа. На една Коледа на мен и на сестра ми ни подариха две еднакви кукли, но моята беше със синя рокля, а нейната с розова. Толкова много се бяхме развълнували, че не успяхме да заспим следобед и пак ни наказаха. Но си харесвахме куклите и си ги държахме в кутиите, не ги разопаковахме много дълго време…
     Дълги години по-късно, когато вече аз самата бях станала учителка и преподавах на ученици, осъзнах колко много ми е повлияло това, че не трябваше да говоря на ромски в детската градина. Като дете не го осъзнаваш, в мъгла ти е, но получаваш много мощно послание, че нещо, което за теб е напълно естествено, какъвто е майчиният ти език, е дълбоко сгрешено, е срамно и трябва да го криеш, за да не те бият. Някак си посланието е, че самата ти същност е неподходяща, има нещо нередно в нея, нещо неприемливо.
В училище също не ни приемаха, но и от махалата започнаха да ни отхвърлят. Казваха, че се правим на българки, че искаме да учим в българско училище, че вече не сме част от общността. Трябваше първо да ни приемат в Америка, за да започнат да ни приемат и тук… Ако изобщо ни приемат, де…

Мария Кривонозова е учителка по български език и литература в София.

Родена е на 3 ноември 1993 г. във Велинград.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ПРИОБЩАВАЩО ОБРАЗОВАНИЕ...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .